Джон протегна към нея торбата с кифлички и каза:
— Изглеждаш като онова хлапе в „Екзорсистът“. — Застанал на прага, той усети задушливия, застоял въздух, който излизаше от стаята. Но тя не прие торбата.
Вместо това заяви:
— Имам си предостатъчно кифлички. Защо не се възползваш от поканата ми друг път, Джон?
— Нуждая се от помощта ти — отвърна Ламоя. Когато една жена се правеше на недостъпна, той почти винаги намираше начин да я завладее. Сержантът живееше за такива предизвикателства.
— Имам гатанка за теб — каза Ламоя.
— Махай се.
— Стига де.
— Не искам да играя игричките ти, Джони.
— Напротив, искаш. И ще ти кажа защо: защото не искаш някой да научи отговорите преди теб, а аз разполагам с отговорите, Матюс, отговорите, от които се нуждаеш. Повярвай ми. Ако ми затвориш вратата, ще дам информацията, която имам, на Болд.
Дафни проучи с тъжен поглед лицето му. Вратата се отвори с още няколко сантиметра. Ламоя предвкуси победата си. Той каза:
— Малкият Джо знаеше, че работиш като доброволец в приюта — спомняш ли си? Тази вечер той се е обадил на мобилния ти телефон — номер, с който не би могъл да се сдобие, освен ако не му го дадеш сама. Привлякох ли вниманието ти?
Тя отвори широко вратата и Сержантът влезе вътре.
— Харесва ми как си разкрасила това място. Бомбоубежището на Марта Стюарт30 е очарователно.
— Очарователно? — повтори Дафни, сякаш последните думи на Ламоя бяха произнесени на чужд език. Тя сложи резето и заключи секретната брава. Сержантът забеляза полицейския лост от лявата страна на вратата и осъзна, че Матюс се беше барикадирала с него.
— Хавлиени кърпи на прозорците? Страхотно.
— Стига шегички.
— Мога ли да светна лампата?
— Така ми харесва повече.
— Това ме притеснява.
Дафни грабна хартиената торба, надникна вътре и отбеляза:
— Сусамени.
— Препечени, с нискомаслено топено сирене.
— Но как…?
— Матюс, знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш. Повярвай ми.
Психоложката го изгледа подозрително. Кифличките й се сториха хубави. Тя намаза едната с топено сирене и отхапа солидна хапка. Наличието на апетит беше добър знак. Заговори с пълна уста, нещо нетипично за нея.
— Пуснаха ме в принудителен отпуск до второ нареждане. Провалих се на теста за алкохол, знаеш ли?
— Да, чух.
— Две-три чаши вино и се провалих. Не бях пияна, Джон. Бях уплашена. Ама на.
— Болд се е заел с това. Ще оправи нещата. Необходима е само малко канцеларска работа. Ще си обратно на седлото след ден или два.
— По-скоро след четири — пет. А междувременно съм без значка и пистолет.
Щом чу тези думи, той разбра, че е бил поканен вътре не заради кифличките, нито заради професионален разговор в извънработно време, а защото психоложката имаше нужда от него. Това нарани гордостта му.
— Какво има?
— Трябва ми нерегистрирано оръжие — отговори тя.
Молбата й му подейства като плесница в лицето.
— Ти, от всички именно ти? — Матюс беше най-отявленият противник на оръжията в управлението.
— Времената се менят.
— Но не чак толкова.
— Интересно как ще ти се отрази една добра доза реалност.
Ламоя каза:
— Серж ме попита какво възнамерявам да правя.
— Ти?
— Останах с впечатлението, че смята, че ние сме започнали да… се сближаваме. Нещо такова.
— Ние?
— Не че това е напълно немислимо — каза той с тон, предназначен да изпробва реакцията й. — Предполагам, че е в сферата на вероятното. Ти и аз. Искам да кажа, че и друг път са ставали странни неща.
— Назови едно. — Психоложката сложи джезве с вода на котлона. Движенията й изведнъж станаха по-бързи, сякаш беше свалила от себе си тежко палто. — Обичаш кафе, нали?
— Осем… не, девет години, откакто работим заедно, и ти ме питаш какво пия?
— Учтиво е да се попита.
— Но е грубо, когато двама души се познават от толкова много време като нас.
— Пиеш еспресо — заяви тя. — Виждаш ли? — Беше права, разбира се. — Имам еспресо машина, някой ми я подари за Коледа.