— Опитвам се да попадна от другата страна на тази стена.
Вандърхорст остана безизразен.
— Това няма ли да е мръсна работа?
Лейтенантът попита отново за наводнение, учуден, че голямото количество вода в такава близост до банката не бе предизвикало някакво наводнение.
— Вижте какво, откъде да знам? Можете да разберете това от шефа ми — каза мъжът и добави раздразнено: — Достатъчно ли видяхте?
Като продължаваше да прокарва ръка по стената, Болд попита:
— Попадали ли сте някога на някакви врати, дупки в стената или пода… отвор, през който може да се излезе от другата страна на това мазе?
— Тунелът на автогарата… там май имаха някакви проблеми заради водопровода.
Този коментар заинтригува полицая — в съзнанието му светна лампичка.
— За коя стена става въпрос?
Вандърхорст посочи най-близката стена на правоъгълната стая. Като направи известни изчисления, Болд прецени, че тази стена бе със същото изложение, като стената в помещението със зазиданите прозорци.
— Нямаме повече работа тук — заяви развълнувано той.
Човекът от поддръжката го поведе по обратния път нагоре по стълбите, като изостана назад, за да изгаси лампите.
Лейтенантът стигна до вратата в края на коридора, на която пишеше „ИЗХОД“ и беше снабдена с червен алармен бутон.
— Ще ме уволнят, ако я отворите. — Вандърхорст стоеше на метър, метър и нещо зад гърба на Болд и го гледаше. Беше се промъкнал незабелязано до лейтенанта и това го изнерви.
— Накъде води?
— Към улица „Кълъмбия“. Това е противопожарен изход. Ако искате да разговаряте с хората от охраната, те са в първата стая отдясно, на горния етаж, крило „Администрация“.
Лу благодари на мъжа и излезе през фоайето на улицата, като обмисляше следващия си ход. Все още не бе проучил останалите фирми в квартала, които имаха потенциален достъп до Подземието според информацията на Бабкок.
Разочарован от факта, че не беше открил нищо в банката, той се обади в службата си и натовари двама детективи със задачата да обиколят въпросните фирми вместо него.
От дясната му страна се виждаше входът към тунела на автогарата, който гледаше към „Обществена безопасност“. Болд взе решение, избирайки тунела за себе си.
Когато щатът Вашингтон осъществява някакъв транспортен проект, един процент от отпуснатата сума е предвиден за изкуството, за естетиката. Резултатът е еклектична смес от скулптури, надписи, музика и изобразително изкуство; малки бисери, които остават незабелязани от публиката. В случая с пешеходните входове към тунела на автогарата, тя включваше издълбани в стъпалата стихове и цветни скулптури по стените.
В автогарата на площад „Пайънър“ всички ескалатори, стълбища и асансьори водеха надолу към просторен балкон, една открита площадка, простираща се над трафика в тунела отдолу, която осигуряваше на пътниците достъп до няколко допълнителни стълбища и ескалатори към заминаващите в северна или в южна посока автобуси. Осветлението на електрическите крушки бе ярко; звуците отекваха, отразени от бетона и керамичните плочки, и понеже автобусите се задвижваха с електричество, щом се озовяха в тунела, вътре на практика нямаше никакви миризми, освен едва доловим мирис на горяща гума, който разтревожи Болд. Подземните автогари не бяха особено популярни и чудовищните размери на това съоръжение го изумиха. Тунелът направо поглъщаше двете дузини пътници на долните платформи, очакващи пристигането на своя автобус, сред които беше и лейтенантът.
Директорът на службата за техническа поддръжка на тунела, мъж на име Чък Ибърсън, беше едър човек с румени бузи и оредяваща бяла коса. Военното минало на Ибърсън се прояви в неговата вежливост и уважение към Болд. Той се беше отнесъл към обаждането на лейтенанта с изключителна сериозност и бе пристигнал да се срещне с него след по-малко от петнайсет минути. Подозрителен по природа, Лу винаги гледаше на хората като на възможни заподозрени. Ревностното желание на Ибърсън да се отзове толкова бързо, също като бледия, безплътен, хъхрещ Пер Вандърхорст, накара Болд да се замисли за личностите, които се спотайваха в тези хора. Един банков служител би могъл да нападне една нищо неподозираща жена така, както би могъл да я нападне и един мъж с власт като Ибърсън. Лейтенантът знаеше от натрупания през годините опит, че заподозрените често изплуваха на повърхността на най-необичайни места.