Болд каза:
— Другият авариен изход, който подминахме. Той май води към центъра на квартала?
— Малко на север от центъра.
— Бих искал да го погледна — добави лейтенантът и поясни: — Отвътре.
Ибърсън му махна да се дръпне назад, миг преди край тях да профучи един „дракон“, вдигайки вихрушка от прах.
— Не се и съмнявам — отговори той.
Известно време вървяха в мълчание. Междувременно мозъкът на Болд работеше на пълни обороти и сглобяваше едно възможно обяснение за изчезването на двете жени с информацията, дадена му от директора. Той заяви, сякаш знаеше с абсолютна сигурност:
— Вентилационната ви тръба минава през подпорната стена, издигната да затвори достъпа до улицата с магазини, които някога са били разположени на нивото на земята. Когато водопроводът се е спукал, той е наводнил онзи район до такава степен, че тръбата ви се е озовала под водата, създала е вашия водопад и е наводнила тунела.
Стигнаха до вратата. На нея беше изписано числото 19.
Лейтенантът попита:
— От кой вид е: спираловидно стълбище, завършващо с люк, или с излаз в сграда?
Ибърсън сви рамене. Нямаше представа.
— Искате ли да погледнете?
— Да.
Директорът изключи алармата на вратата, въведе Болд вътре и побърза да отбележи:
— Не е от вида с люк накрая.
Полицаят вече беше предположил това, но не каза нищо, защото се опитваше да се постави на мястото на Чен или дори на това на Хебрингър и Рандолф.
Подът на коридора бе покрит с листова стомана, а стените му бяха облицовани с метални плочи. Лампите във вътрешността му се запалиха с отварянето на вратата. Това беше един дълъг десетина метра изкуствено направен проход, водещ право нагоре към друга врата.
— Детективе?
— Водете ме.
Те направиха двайсет или трийсет крачки, преди да се изкачат по късо стълбище с метални стъпала като на противопожарна стълба, което ги изведе до друга стоманена врата с надпис, предупреждаващ за аларма. Ибърсън изключи алармата и я отвори. Тя водеше към подземно помещение с големи табели „ИЗХОД“, насочващи пешеходците към стълбище, извеждащо на повърхността. Самото помещение ужасно много напомняше на подземието на банката, което Вандърхорст бе показал на Болд. Ако директорът не бъркаше посоките, дори бе възможно това помещение да има обща стена с банката. Подземието миришеше на прясна боя и плесен. За първи път лейтенантът чу над главата си бученето на уличния трафик — звук, който бе отсъствал в тунела на автогарата.
Ибърсън каза:
— Почти всички подземни изходи, които съм виждал, изглеждат така. Празни помещения с табели, указващи посоката на движение.
Болд се обърна и се втренчи в стената, през която ги беше извела вратата. И в нея имаше следи от зазидани прозорци. Коридорът, през който бяха минали, свързваше тази стена с тунела на автогарата.
Полицаят остана загледан за няколко секунди в стената, глух и сляп за всичко останало. Представи си Хебрингър и Рандолф в това помещение — трансцендентален момент, в който видя образа на мъж, влачещ за ръцете изпаднала в безсъзнание жена. Това беше един неясен, размит образ, породен не от нещо, което е станало в тази стая, а от собственото му съзнание. Той знаеше отлично това, но вместо да го прогони, остави фантазията си да се развихри. Мъжът държеше жената за китките. Косата й се влачеше по пода. Блузата й беше скъсана, сутиенът — издърпан надолу, така се виждаше дясната гърда, главата й беше отпусната безжизнено на една страна. Убиецът отвори сивата врата и Болд откри собствената си ръка върху студената й стомана. Убиецът погледна назад, но преди лейтенантът да види лицето му, то изчезна, както и самият мъж. Сюзан Хебрингър лежеше на пода на изкуствения проход, свързващ подземието с тунела. Внезапно очите й се отвориха и се втренчиха в полицая. Лицето и тялото й се преобразиха в тези на Чен, работника от общинската ВИК служба. Чен имаше рана от тъп предмет на тила и тя кървеше. После той също изчезна.