— Разбрах — отговори директорът. Той погледна отново към разкрилия се отвор и поклати глава. — Ако не го бях видял със…
— Не сте го видели — каза Болд.
— Да, да.
— Не сте го видели — повтори строго полицаят.
— По дяволите, не съм. Обаче трябва да информирам шефа си. Ако искате, ще ви свържа директно с него. Затварянето на единия тунел е сериозна работа.
„По-сериозна, отколкото си мислиш“ — едва не каза Болд.
— На горното ниво видях телефонни автомати.
Ибърсън прерови джобовете на панталона си, докато лейтенантът затваряше противопожарния изход зад гърба им.
— Да ви се намират двайсет и пет цента? — попита го той.
35.
Преследване на сляпо
Четири от шестте налични патрулки бяха паркирани около участък от търговската част на града, заключен между Второ и Трето авеню и улиците „Кълъмбия“ и „Джеймс“. На дежурните полицаи в тези коли бе наредено да следят зорко за всеки субект, по всяка вероятност от мъжки пол, който изскочи тичешком от вратата на някоя сграда в района или от люковете по тротоарите на някоя от съседните улици. Всъщност, ако някой изглеждаше или се движеше подозрително, то той трябваше незабавно да бъде арестуван и отведен в централния арест на Обществена безопасност.
Останалите две патрулки обикаляха в околностите на този участък. Освен това те послушваха диспечерския радиоканал на градските автобуси, в случай че някой шофьор докладва за нещо необичайно.
След като районът бе отцепен и Болд заведе оперативните работници в подземния коридор, той и детектив втори клас Боби Гейнс от полицейския отряд на Ламоя — първата жена детектив в отдел „Убийства“ — се провряха през отвора, образуван при отместването на стоманената плоча в АЕП 19, и се озоваха в тъмнината на сектор от Подземието, в който вероятно не беше влизал жив човек повече от сто години.
Лу би предпочел да разполага и с още трима-четирима специално обучени бойци от Отряда за бързо реагиране (ОБР), но за целта трябваше да подаде официална молба до спецчастите — нещо, което щеше да отнеме твърде много време. А търпението на лейтенанта и без това се беше изчерпало почти напълно през почти единия час, който му отне да направи това, което се бе подготвил да извърши още щом махна стоманената плоча.
Въздухът, невероятно студен и миришещ на влага и прах, секна дъха на Болд и той едва не се закашля. Двамата с Гейнс носеха електрически фенерчета, върху стъклата, на които бе залепен червен плексиглас, така че матовата червеникава светлина, която излъчваха, стигаше едва на осем крачки пред тях, помагайки им да напредват, без да издават присъствието си.
Придвижваха се наведени или пълзешком сред газопроводните тръби и плетеницата от кабели. Лу насочи снопа светлина зад тях, осветявайки внушителен каменен зид, който изникна от мрака, едва разпръснат от бледия лъч на фенерчето. Двамата се покатериха върху ниска купчина от счупени тухли. На лейтенанта му се стори, че чу шум от бягащи плъхове, но побърза да отхвърли тази мисъл. Тези твари не бяха сред домашните му любимци.
Двамата с Гейнс излязоха на нещо, което някога трябва да е било тротоар на едно по-ниско ниво на Трето авеню, или както бяха наричали тази улица през XVIII век. Тротоарната настилка се състоеше предимно от къси и масивни талпи от секвоя, някои вече изгнили, но повечето учудващо здрави и запазени. Болд съзря вдясно от себе си старите фасади на магазини — призрачни и обезпокоителни. Над главата му голяма част от тръбите и кабелите се преплитаха в невъобразима бъркотия. Ламоя я беше описал отчасти в своя доклад за ареста, извършен до църквата. Тук долу наистина имаше друг град, осъзна Лу и за любознателния му дух това му се стори до известна степен очарователно.
На тавана стоманени двойно Т-образни греди подпираха огромна тръба, която според него трябваше да бъде главния водопровод. Десет-дванадесет метра по-нататък тротоарът изчезваше под дебел слой кал — един участък, който се оказа краят на голяма локва, образувана от теча на спукания водопровод. Лейтенантът насочи червения лъч на фенерчето си към калта и видя низ от следи — стъпки от нечии обувки или ботуши. Недостатъкът на червената светлина беше, че размазваше очертанията им. С разтуптяно сърце, Болд се наведе по-ниско. „Следите са скорошни — осъзна той. — Господин Чен? Екипът за спешна медицинска помощ?“ Дали пък не принадлежаха на някой друг, на самото лице, което в момента преследваше?