Аз се смъкнах още по-ниско на стола, а Патерсън бавно се върна към масата на защитата. За пръв път го виждах тъй оклюмал в съдебната зала. Обикновено се полага адвокатът да ободрява своя клиент, но в момента сам той се нуждаеше от няколко топли думи. Бяхме хвърлили много усилия да укрием какво съм казал и заседателите го знаеха. След като загубихме, дванайсетте достопочтени граждани несъмнено изпитваха жив интерес да чуят какво точно не сме искали да узнаят.
Съдията се завъртя към стенографката — млада жена с дънков костюм и каубойски ботуши.
— Моля ви, прочетете последния въпрос на мистър Макбейн.
Стенографката се разрови из нагънатата като хармоника хартиена лента и прочете:
— „Известно ли ви е да има и други устни заплахи от страна на обвиняемия?“
Соколов кимна.
— Около две седмици преди разговора, който описах, той е беседвал с Чарлс Ригс, пенсиониран съдебен лекар. Аз не присъствах на този разговор, но доктор Ригс ми го преразказа, като спомена, че се тревожи от странното поведение на Джейк. Попитах го какво има предвид, а той отговори, че Джейк е бесен на мистър Симарон и заплашва да го смели на кайма.
— Да го смели на кайма — повтори Макбейн и печално поклати глава. — Това ли бяха точните думи?
— Не знам дали са били точните думи на мистър Ласитър, но предавам буквално каквото чух от доктор Ригс.
— Повторихте ли твърдението на доктор Ригс пред обвиняемия?
— Да, в разговора, за който споменах преди малко.
— Същият, при който обвиняемият заплаши да простреля мистър Симарон в коляното? — попита Макбейн за в случай, че заседателите са забравили.
— Да.
— А обвиняемият отрече ли, че е заплашвал да смели мистър Симарон на кайма?
— Не, не отрече.
— Каза ли, че е било само шега?
— Не, не каза.
— Какво каза?
— Първо спомена, че са го гонили от игрището за грубо поведение. След това каза, че мрази мистър Симарон.
— Ясно. Значи в хода на разговора обвиняемият заплаши да простреля мистър Симарон в коляното, а когато му напомнихте за предишната заплаха да смели мистър Симарон на кайма, той само потвърди, че го мрази.
— Да, в общи линии това беше разговорът.
— А какво му казахте вие?
— Казах му, че искам да дойде в кабинета ми след заседанието на съдебния състав…
Патерсън блъсна масата толкова силно, че събуди дремещия пристав.
— Протестирам! Ваша Светлост, този въпрос беше решен след нашето предложение за ограничаване на съдебното дирене.
Съдията свика двамата адвокати при себе си. Вече бе дал съгласие да не се споменава, че в Маями има заведено дело срещу мен за убийството на Кайл Хорнбак. Не чух какво си шушукат, но след малко двамата адвокати, стенографката и съдията отново пристъпиха към работа.
— Мистър Соколов — каза Макбейн, — кажете ни, без да се впускате в излишни подробности, дадохте ли на мистър Ласитър някакъв съвет относно мистър Симарон?
— Да. Вероятно може да се нарече и съвет. Казах му да стои настрани от мистър Симарон.
— Нещо друго?
— Посъветвах го да не напуска щата поради някои… ъ-ъ-ъ… евентуални съдебни формалности в Маями.
— Той вслуша ли се в съвета ви?
— Очевидно не.
— Благодаря, мистър Соколов. Предоставям свидетеля на защитата.
Х. Т. Патерсън беше закъсал здравата. Ако изтъкнеше взаимното уважение между мен и Соколов, щеше донякъде да изчисти опетнената ми репутация. Но същевременно щеше да покаже на заседателите, че добрият, почтен щатски прокурор Соколов вижда доколко е затънал в порока неговият стар приятел и с болка на сърце дава показания срещу него.
Патерсън застана на почтително разстояние от свидетелското място.
— Кажете, мистър Соколов, смятахте ли наистина, че мистър Ласитър възнамерява да простреля мистър Симарон в коляното?
— Не, сър.
— А да го смели на кайма?
— Не, сър.
— Смятате ли, че понякога всички ние в изблик на чувства говорим неща, които всъщност не мислим?
— Да, сър.
— Беше ли мистър Ласитър развълнуван по време на своите изявления?
— Така изглеждаше.