— Продължавай — каза той.
— През цялото време си мислех, че тя копнее за тялото ми. Любов под манговите дръвчета.
— Под брястовете — поправи ме Кип. — Със София Лорен и Антъни Пъркинс.
— Леле, колко съм глупав!
— Това си го знаем — рече Патерсън. — Казвай по-нататък.
— Точно както казваш, тя е знаела, че Симарон ще дойде. Той си е у дома, в края на краищата. Искала е да ме завари в леглото. Кой знае, може Симарон да си носи пищов и един от двама ни незабавно да ритне камбаната. Ако ли не, винаги има и втори шанс, след като ме подмами да я гоня до Колорадо. Х. Т., бил си прав през цялото време.
— Туй го знам, както знам, че господ прави малки кафяви бебенца. Ама какво от това? Не мога да докажа нито една дума. Гарантирам ти, нито един заседател няма да лапне въдицата.
Аз обаче бях настроен войнствено и се раздразних от пораженческия му дух.
— Слушай бе, ти на чия страна си?
Патерсън се обиди.
И с право.
Не поиска нова порция. Взе си плетената шапка, облече оранжевото яке и тръгна към вратата.
— Всички сме поуморени, Джейк. Ще се видим в съда.
Не му пожелах лека нощ.
Баба ме изгледа строго.
— От мен да го знаеш, Джейк, ти си типичен мъж.
— Туй пък какво означава?
— Че имаш два декара плещи, чорлава глава, естествени зъби и уста, дето с нищо не може да се запуши.
— Добре де, бях малко грубичък с Х. Т., ама като изпадна в отчаяние, ще ми се да напердаша някого.
— Не се бой, вуйчо Джейк — обади се Кип. По горната му устна имаше ивица шоколад. — Ако онази жена каже нещо лошо за теб, никой няма да й повярва. Никой не би повярвал, че можеш да сториш зло.
— Кип, знаеш ли, че те обичам?
— Знам.
— Съжалявам, че не успях да ти отделя повече време.
— Няма нищо. Тук ми харесва. С тоя сняг е съвсем като в „Доктор Живаго“.
— Снимаш ли филми?
Той заби нос в паничката с разтопен шоколад.
— Не мога.
— Не смееше да ти каже — намеси се баба. — При цялата тая суматоха взел, че загубил камерата.
— Извинявай, вуйчо Джейк. Нямам представа къде…
— Не се тревожи. Кога беше у теб за последен път?
— Онази вечер в обора. Може да са я прибрали ченгетата.
— Не помня да съм я виждал в списъка — казах аз и отпратих сведението към онова складче в мозъка си, където трупам всякакви безполезни вехтории.
— Знам, че звучи нелепо — каза Хосефина Баросо, — но до ден-днешен не знам дали беше изнасилване. Толкова е трудно да се обясни. Джейк ме насили, но аз… не се възпротивих. Той ме удари. И преди го беше правил, тъй че в това нямаше нищо ново. Разкъса дрехите ми. Каза, че ме желае, независимо дали съм съгласна, или не. Такъв беше понякога — жесток, изпълнен с гняв. Просто ме повали и аз се оставих на волята му. Просто се оставих на волята му.
При тия думи по изящната й скула се търкулна сълза. Усетих как лицето ми пламва. Заседателите бяха застинали по местата си. Никакво озъртане, кашляне или въртене. Просто гледаха Хосефина Баросо със съчувствие и жал към тази храбра жена. Тя играеше адски добре. Създаваше впечатлението, че се мъчи да бъде безпристрастна. Не, не можеше да го нарече изнасилване. И естествено, пред ченгетата не бе обелила и думичка за изнасилване. Един лекарски преглед щеше да я опровергае.
Това беше пропуск в нейната версия, но тя без затруднение го обясняваше със сърцераздирателната история, че сама не знаела дали било изнасилване. Все пак Патерсън можеше да я поразпита защо не е разказала всичко на полицаите.
Макбейн предвиди този въпрос и побърза да се застрахова.
— Мис Баросо, вие не казахте на сержант Кроуфорд, че обвиняемият ви е принудил да изтърпите сексуално насилие, нали?
— Не… не можех. Толкова се срамувах. Мислех, че сама съм виновна. Може би трябваше да му окажа съпротива, но се страхувах, че Сими ще чуе. Боях се, че някой може да бъде убит.
Хосефина Баросо бе работила четири години в отдел „Сексуално насилие“ към прокуратурата и това й личеше. Знаеше кои номера минават и дори най-шаблонните фрази сякаш извираха от сърцето й.
— Кажете, мис Баросо, какво стана, след като обвиняемият ви принуди да му се подчините?
— Лежах и плачех, когато Сими дойде да ме търси в обора. Джейк спомена, че искал да му благодари.