— Приема се. Съдебните заседатели да не обръщат внимание на въпроса…
Вече нямаше значение дали ще му обърнат внимание. Всички знаеха отговора.
— Мистър Макбейн — каза съдията, — имате ли още въпроси, защото приставът казва, че времето се разваля, а бих желал тия добри хора да се приберат у дома навреме.
— Почти привършвам, Ваша Светлост.
— Мис Баросо, има ли нещо, което да сте пропуснали или да желаете да ни кажете?
Джоу-Джоу дори не се замисли. Излишно е, когато си репетирал усърдно заключителната реплика.
— Ако можехте да го видите — обърна се тя към заседателите. — Тъй чудесен, достоен мъж, толкова жизнен. Обичах го и безкрайно ми липсва.
Съдията се изкашля, удари с чукчето и заръча на всички ни пак да дойдем в девет сутринта.
Продължавах да гледам Хосефина Ховита Баросо, докато излизаше с кръшна походка от съдебната зала. Мислех си какво бе казал Кип — че никой нямало да й повярва. Скъпият ми племенник грешеше.
Разчитам лицата им, Кипър. Разчитам им мислите.
Те й вярваха и бяха готови да ме осъдят. Дявол да го вземе, ако бях заседател, сам щях да се осъдя.
26.
Хиляда и едно, хиляда и две
Не избягах на Барбадос, Аруба или Кюрасао. Вместо това се сбогувах с Патерсън, зашляпах през снега и взех колата си от гаража в края на Галена стрийт. По пътя не зърнах никъде плажове и момичета по бикини. Само ботуши, ръкавици и здраво стегнати шалове. Преди да дойда тук, за последен път бях видял скиорска маска като веществено доказателство срещу един клиент, който я носел, докато се целел с автомат „Узи“ в някакъв продавач от денонощен магазин.
Колата ми хъркаше, кашляше и храчеше като туберкулозно старче. Едва не задавих двигателя, но накрая го накарах да оживее. Изкарах на главната улица и завих наляво, без сам да зная защо. Със същия успех можех да свърна надясно. Ниско надвиснали облаци обгръщаха града в сива мъгла и закриваха околните планини. Нямаше вятър и снегът се сипеше с всичка сила право надолу, като изтърсен от някакъв небесен самосвал. Някога излизах на ски дори и в такива дни, когато видимостта е толкова ограничена, че можеш само да се досещаш откъде ще изникне поредният баровец. Такъв съм си, в Маями пък карам сърф насред гръмотевични бури.
Карах бавно, на два-три пъти любезно отстъпих предимство. Движението беше натоварено, отвсякъде се прибираха джипове, беемвета и ровъри със ски на покривите. Хей, веселяци, да ви завиди човек как сте се разкършили и надишали с чист въздух. Довечера ще се натъпчете с белтъчини и въглехидрати, ще се отпуснете в горещата вана с някой любим човек — или поне с някой не твърде омразен — а утре пак ще нагазите в пресния сняг. Аз пък мисля да посетя областния съд и цял ден да слушам как ме наричат изнасилвач и убиец.
Карах напосоки и по някое време открих, че съм излязъл на изток от града. Завих наляво и подкарах по някакъв полегат склон, вероятно подножието на Смъглър Маунтийн. Бях се объркал, но какво от това? Нямах къде да отида и съвсем не бързах да стигна там. Ненадейно изотзад ме изпревари черен пикап додж турбо с двойни задни колела. Огромните гуми разхвърляха фонтани пресен сняг. През замъгленото задно стъкло зърнах дълга черна коса. Докато пикапът се отдалечаваше, аз се вгледах с присвити очи в номера на задната броня. Беше колорадски — един от онези хитри номера, които по избор на собственика са само от букви и представляват някоя дума. AURUM. Нямаше нужда да търся за превода Чарли Ригс. Много добре го помнех от гимназиалния курс по химия — бях го чул в същия час, когато пуснах нарязана жаба в блузата на Джун Улридж.
Aurum означава злато.
Тя караше пикапа на Симарон. Всъщност вече сигурно беше неин. Дадох газ и последвах червените светлинки нагоре по склона. Тя зави надясно, аз също. Зави наляво, не изостанах и аз. Хей, ставаше весело. Минахме така около километър и половина, направихме още два-три завоя, след това тя намали скоростта. Аз запазих дистанция. Гледах и чаках.
Включих радиото на една станция за класически хитове и чух как „Бийтълс“ копнеят за вчера. Споделях техните чувства. Слушах как потракват чистачките и разговарях със себе си.
Какво правех, дявол ме взел?
Следвах Джоу-Джоу Баросо.
Защо?
Защото я има, както беше рекъл някой си за Еверест.
Какво означава това?
Означава, че не знам защо. Може би защото искам утре да заяви, че я следя, та да ми припари още малко на задника. Може би, за да я избутам в канавката и да я накарам да се нагълта със сняг. Или може би просто искам да разбера защо кара през виелицата нагоре по Смъглър Маунтийн. Може би си въобразявам, че нейде там има отговор, защото господ ми е свидетел — няма го нийде другаде.