През сивата мъгла и снеговалежа не забелязах разклонението. Тя внезапно зави наляво. Аз набих спирачки и се опитах да я последвам, но колата занесе. Светкавично извъртях волана обратно, пуснах спирачките и след това ги докоснах съвсем нежно. Колата изравни и спря. Бях изтървал завоя. Дадох заден ход, забуксувах, добрах се до разклонението и завих много внимателно. Червените светлинки бяха изчезнали. Преди да измина и километър, стигнах до нов разклон. Избрах пътя надолу и повече не видях пикапа.
Продължих, защото нямах какво друго да правя. Слушах как „Ролинг Стоунс“ се оплакват, че нямало задоволство. Пак завих, май по чакълесто шосе, макар че под толкова сняг не беше съвсем ясно. После разбрах, че изобщо не е шосе, а частен път. Натиснах спирачките и след кратко пързаляне спрях пред черна порта от ковано желязо. Гробище. Тъкмо за случая.
Слязох от колата, нагазих в снега, отворих портата и тръгнах навътре. Надгробните плочи бяха отрупани със сняг и захабени от годините, но вертикалните все още се разчитаха. Повечето датираха още от миньорските времена. Под мраморната фигура на заспало дете върху пиедестал зърнах надпис: „Мейбъл Гарнет Асбел, 12 декември 1888, една година и четири дни“.
Помислих си как през зимата на 1888 година родителите са погребали момиченцето си, после се сетих за Кип и изведнъж ме обзе скръб. Какво щеше да стане с него, ако попаднех зад решетките? Ама че странна мисъл. Само преди година изобщо не знаех за него. А сега още при първата мисъл за бъдещето, или по-точно за липсата на бъдеще, в главата ми изникваше точно той. Е, какво пък, на това му се вика обич.
Тормозеха ме и други въпроси. Колко ли й оставаше на баба? Кой щеше да се погрижи за нея?
Статуя на агънце пазеше друг детски гроб. „Нашата скъпа Мелъри.“ Бяла мраморна плоча от 28 юли 1898 година за „Дейл, десет месеца и петнайсет дни“. Наблизо обезглавена женска статуя в гръцки стил стоеше на стража над гроб, обкръжен с ръждива желязна решетка. Жената беше с надиплена рокля и държеше в дясната си ръка гирлянда от гранитни цветя.
Стоях гологлав под падащия сняг, обзет от печал, каквато никога не бях изпитвал. По бузите ми се стичаха сълзи. Обърнах се и побягнах, но се подхлъзнах и паднах в снега с разперени ръце. Станах и забързах като рак към колата — нелепа фигура на човек, замръзнал до кости, но не от студ, а от страх.
Уискито ме затопли и утеши. Бутилката беше между краката ми под волана и вече личеше, че няма да изтрае дълго. След магазина подкарах на запад от града със същата цел, както и предния път — тоест никаква.
Когато стигнах до разклона за Ред Бют, свърнах надясно и колата занесе в снега. Изтървах шосето за Уди Крийк, направих обратен завой, едва не хлътнах в коварната заснежена канавка и запълзях бавно нагоре покрай оградени пасища, покрити с девствен сняг. Знаех пътя, макар че бях идвал само веднъж.
Портата се оказа заключена с верига и катинар, а областният шериф беше сложил надпис „Вход забранен“. Ала това не можеше да спре един мъж, овладян от алчност и сладострастие, един мъж, тласкан от жаждата за насилие и каквото още решеше да добави утре Макбейн в заключителната си реч.
Със синия костюм и вълненото палто се чувствах някак излишен сред простора на заснеженото ранчо. Прескочих портата и нагазих в снега зад нея. На всяка крачка затъвах до коляно. Не беше лесно и започнах да се потя. Студено отвън, жега отвътре. На половината път спрях да погледна следите си. Бяха като оставени от подгонен звяр.
Къщата беше тиха и мрачна, отвън нямаше коли. Не знаех къде е отседнала Хосефина, но явно не беше тук. Умно. Сигурно се досещаше, че ще дойда да я потърся.
Но не затова идвах в ранчото Ред Кениън.
Не го знаех, докато карах насам, но сега вече знаех. Идвах, защото бе крайно време да действам не като клиент, а като адвокат. Като адвокат винаги посещавах мястото, независимо дали става дума за автомобилна катастрофа или убийство. Вярно, понякога използвах детективи и при предварителните процедури изисквах сведения от прокуратурата. Но нищо не може да замени личното посещение, дори ако и друг път си бил на това място. След като наех Х. Т. Патерсън, дойдохме тук под зорките погледи на полицейска охрана. Разведох го насам-натам, но сега, измръзнал и сам, щях да сторя това още веднъж. Вместо дипломатическо куфарче си носех бутилка „Джак Даниелс“.