Миналото си е минало. Дай да мислим за настоящето.
Снегът беше сух и пухкав като в туристическа реклама, пътищата вече бяха разчистени, с високи купища сняг от двете страни. На връщане към града не бях тъй любезен шофьор, както на излизане. Надувах с все сила клаксона зад туткавите туристи, изпреварвах както ми падне и наруших де що имаше ограничения на скоростта.
Десет минути чаках на тротоара, докато отвориха магазина за камери. Продавачката ме изгледа странно. Може би заради безумието в очите ми, или пък заради миризмата на слама и тор. След малко тя ми намери необходимата батерия и миниатюрна слушалка, взе парите и се загледа подир мен. Докато излизах, камбанката над вратата издрънча весело.
Когато за пръв път видях камерата в обора, аз отправих страстна молитва към добрия Господ, закрилящ сравнително честните граждани, които не давят малки котенца и не хвърлят хартийки из парковете. И молитвата ми се сбъдна, защото бутонът беше натиснат. Естествено, батерията бе сдала багажа. Дотук добре.
Отправих безмълвна благодарност към небесата.
През прозрачното капаче видях, че по-голямата част от лентата е превъртяна. Около два часа запис, преди батерията да изфиряса. Ако имах късмет, всичко щеше да е на записа.
Не картина, разбира се. Никакъв образ, след като Кип напусна обора. Но поне звук. Аудиото трябваше да е останало. Как го бе казал Кип? От петдесет метра записва как пърди мишка.
Колата ме чакаше до тротоара със запален двигател и включено отопление. Сърцето ми подскачаше, докато премотавах касетата. Камерата беше от онези модерни машинки, които могат да подават сигнал направо на телевизора. Върнах лентата до самото начало, потискайки желанието да видя първо средата. Включих слушалката към камерата, натиснах бутона за възпроизвеждане и погледнах през визьора.
Първият кадър представляваше тъмно петънце в небето. Изображението постепенно се увеличи. Птица. Кадърът заподскача, докато Кип се мъчеше да стабилизира камерата.
— Властелинът на небесата — изрече в слушалката гласът на Кип. — Златен орел. Последен от своя вид. Могъщ хищник.
Той продължи така още известно време. Макар и невръстен, разтягаше локуми доста добре. По някое време птицата хлътна между смърчовете и Кип рече:
— Мамка му, къде се дяна?
На следващия кадър се появиха хлапетата от съседното бунгало. После някакво мършаво псе вдигна крак до едно дърво. И най-сетне каквото очаквах: мрачно помещение, което плавно просветляваше с отварянето на блендата. Фенерът хвърляше безжизнени бели лъчи върху половината лице на Джоу-Джоу, другата половина тънеше в мрак. Различих фигурата й, сгушена под одеялото.
— Не, Джейк, срамувам се. Момчето не биваше да е тук.
Камерата заподскача и като че сама се настрои към слабото осветление.
— Вуйчо Джейк, моля ти се, влизаш ми в кадъра. Искам да придвижа от среден до близък план.
Лицето на Джоу-Джоу запълни екрана — просълзено, с подути очи. Но от толкова близо очите разкриваха още нещо. Блестящ ум, съобразителност, пълен контрол над ситуацията.
Тя замислено сбръчка чело. Не беше потресена. Нито изплашена. Просто мозъкът й работеше на максимални обороти. Как не го забелязах още тогава?
— Джейк, недей! Не ти ли стига каквото ми причини досега?
И тя захлупи лице в шепите си.
Аз не отвърнах: „Това пък какво беше?“. Не казах: „Какви ги говориш, по дяволите?“. Всъщност нищо не казах. Е, да, тогава си мислех, че говори за старите времена или че е объркана. Дявол да го вземе, не знам какво съм мислил, но определено не предполагах, че всичко е планирано, че госпожа прокурорката не изключва възможността записът да се превърне във веществено доказателство. Страхотна идея — да покаже как тоя гнусен перверзен тип заставя невръстно дете да документира злодеянията му.
— Добре, Кип — раздаде се моят глас. — Край на снимките. Стига ми толкова.