Дали само така си въобразявах, или наистина бях твърде груб с него? Екранът изгасна.
О, Джоу-Джоу, ти си една безкрайно умна и зла жена.
На екрана отново се мярна нещо. Беше твърде тъмно, за да различа каквото и да било. После фенерът светна и Кип каза:
— Така е по-добре. На естествено осветление нищо нямаше да излезе.
Пак го пропъдих и екранът изгасна отново. Но знаех, че трябва да има още.
В момента камерата беше изключена. Нямах представа за колко време.
Екранът просветля, после се преобърна с главата надолу. В слушалката се раздаде шумолене. Нечие пъшкане, вероятно на Кип.
— Пусни мъфффф… дрън.
Камерата вероятно бе изтървана или захвърлена, след като Кип натисна бутона за запис. Автоматичният фокус се мъчеше да проясни образа, но виждах само размазани дебели сламки. Камерата бе паднала.
Представлението започва. Отново изрекох безмълвна молитва.
Ново приглушено пухтене, което се отдалечаваше. Симарон бе запушил устата на Кип и го мъкнеше по стълбата.
Гласовете откъм платформата бяха неясни. Но стъпките по дъските се чуваха съвсем отчетливо. Тежки нозе. Няколко тихи думи:
— Кротувай, момче.
После моят глас подвикна на Кип да не тормози вуйчо си.
— Кип! Почваш да ме ядосваш. Имам важна работа.
Аз ли бях това? Гласът звучеше съвсем непознато, сякаш принадлежеше на онзи похотливец, когото вече цяла седмица описваха в съда. Минаха още две-три секунди, после отекна добре познатият глас на Кит Карсън Симарон:
— Излъжеш ли ме два пъти, мъртъв си.
Записът беше ясен. Много по-ясен, отколкото можех да се надявам. Продължих да слушам.
— Сими, той ме изнасили.
По дяволите. Дори в лъжите си беше последователна.
— Удари ме, както правеше някога. Смъкна ми дрехите и ме изнасили.
После гласът на Симарон изрече спокойно и безстрастно:
— Ти знаеше какъв е. Сама ми разправи.
Чух собствения си вик:
— Това е лудост!
Но кой щеше да ми повярва? Нали всички престъпници отричат деянията си.
Гласът на Симарон стана по-мощен:
— Най-напред ме ограбваш. После нахлуваш в земите ми, а сега посягаш на моята жена.
Защо ли не взема направо да дам касетата на Макбейн? Да си я пусне на заключителната реч. Какво друго му трябва?
Когато Симарон започна да ме мята по стените, камерата отрази всеки звук.
— Не, Сими! Ще го убиеш! Недей!
Стори ми се съвсем искрена. Е, значи Х. Т. Патерсън имаше право — искала е аз да убия него.
Тря-ас, разцепи се парапетът. Жребецът запръхтя и затропа, докато падах отгоре му и се свличах на пода.
— Излизай, адвокатче. Не съм свършил с теб.
Вярно си е, не беше. Изслушах останалото — тъй познато и все пак тъй нереално. Кип се развика, че е Спартак, Симарон му отне вилата и хлапето избяга от обора. Прогърмя първият изстрел на пистолета, после Симарон заръча на Джоу-Джоу да презареди. Раздаде се приглушено буф, след това още едно. Трясък откъм коша за царевица, шумове на двама едри мъже, които блъскат каквото им се изпречи. Още няколко пъти буф на стомана в дърво и накрая последният изстрел — този път в човешки мозък.
Спрях касетата, после премотах до началото и пак я пуснах. Нещо ме смущаваше, но какво точно? Когато наближи краят, аз се заслушах по-внимателно и пак нещо не беше наред. Последният изстрел закъсняваше. Трябваше да преброя секундите.
Премотах лентата още веднъж и се вслушах. Сега бях затворил очи и виждах цялата сцена. Аз лежа по гръб, докопвам пистолета и го вдигам към гърдите си. Помнех как той го сграбчи, а аз натиснах спусъка, очаквайки да прогърми изстрел, но не чух нищо друго, освен…
Щрак.
После кънтенето на собствената ми глава, отметната към пода от юмрука на Симарон.
Фра-ас, като удар на бухалка по бейзболна топка.
Миг след това — глухо пъшкане.
Не можех да разпозная звуците. По онова време сигурно вече бях почти в безсъзнание. Секундите изтичаха една след, друга. Какво ставаше?
Буф.
Тишина.
Спрях записа, превъртях съвсем малко и пак прослушах последните мигове.
Почнах да броя: хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три. От мига, когато бях ударен, минаха три секунди, после фра-ас и пъшкане. Още седем секунди до последното буф.