— Но ако му откажа, това също ще е повод за обжалване — промърмори съдията и се усмихна печално.
Той пак се замисли, а аз си спомних един от своите първи клиенти. Настояваше да се защитава сам, но нямаше юридическо образование и съдията ме назначи за втори защитник — да му давам съвети, от които не бе приет нито един. На делото се яви човек, който твърдеше, че обвиняемият го пребил и ограбил на тъмна уличка. Моят самороден гений на правото пое разпита и го скастри:
— Откъде знаеш, че съм аз, бе? Нали те халосах отзад!
Най-сетне съдията Уидърспуун сви рамене и каза:
— Е, ще ви позволя да се пробвате, но препоръчвам да проявите повече уважение към съда и да си стегнете вратовръзката, преди да се обърнете към свидетелката.
Грабнах бележник и химикалка, за да изглеждам по-официално, затегнах вратовръзката, опипах двудневната четина по бузите си и пристъпих към свидетелския подиум.
— Добро утро, Джоу-Джоу — казах аз.
— Добро утро, мистър Ласитър — отвърна тя.
— Мистър Ласитър значи. Вчера ме наричахте Джейк. А преди няколко месеца в Маями бях mi angel, нали?
— Не. Това беше много отдавна.
Огледах я с лека усмивка.
— Сигурно е било още преди да се захвана с кражби, убийства и изнасилвания.
— Не знам кога животът ви е кривнал от правия път.
— И аз не знам за вашия.
— Протестирам, адвокатът влиза в спор със свидетелката!
Макбейн остана прав, за да не губи време при следващия протест.
— Приема се. Мистър Ласитър, знаете, че бяхте в нарушение. Призовавам ви да се придържате към съдебния правилник, иначе ще се озовете на стола.
— Мис Баросо… или може би трябва да ви наричам мисис Симарон?
— Както предпочетете.
— Но вие явно предпочитате мис Баросо, прав ли съм?
— С това име съм известна.
— Всъщност никому не сте казвали за брака си, така ли е?
Тя помълча, после кимна.
— Да, така е.
— Освен на брат си Луи, който предпочита да бъде наричан Луис, а в съдебните среди е известен под гальовния прякор Шушумигата.
Усмихвах се самоуверено и за пръв път видях лицето й да се променя. Просто се мярнаха първите признаци на тревога. Тя ме познаваше много добре и знаеше, че зад моя сарказъм обикновено се крие заложен капан. Очите й сякаш питаха: Какво знае той?
— Нека да си помисля — каза тя.
— Да си помислите? Нима трябва да си помислите, за да ни кажете дали единственият ви брат знаеше, че сте омъжена?
— Мисля, че казах на Луис — каза тя малко прибързано.
— Значи все пак казахте някому?
— Да, така мисля.
— Значи преди малко сбъркахте, като казахте, че никой не е знаел.
— Сигурно съм сбъркала.
— Казахте ли на някой друг?
— Не.
— Значи не казахте и на мен, нали?
Вече нямаше как да отрече.
— Прав сте — призна тя. — Не ви казах.
— Казахте ли ми, когато се срещнахме насаме през юни във вашия дом в Маями?
— Не.
— А когато съпругът ви се появи същата вечер?
— Не.
— А когато, както твърдите, съм ви нападнал в обора?
— Не.
— Не ми ли казахте: „Джейк, моля те, аз съм омъжена жена и съпругът ми е в онази къща“?
— Не.
— Не смятахте ли това за важно?
— Не смятах, че ще ви спре.
Ха така! Ето че допуснах фаталната грешка при кръстосан разпит — един въпрос в повече. Почти толкова фатална, колкото и да питаш „защо?“, когато си имаш работа с умен и враждебно настроен свидетел. Бързо нататък!
— Мисис Симарон, какво бе завещанието на покойния ви съпруг?
— Възразявам! — обади се Макбейн, който все още стоеше прав до масата на обвинението. — Няма връзка с делото.
— Прокурорът не би говорил така, ако имаше завещание в моя полза — обърнах се аз към съдията. — Има връзка с въпроса кой би желал смъртта на мистър Симарон.
Мотив, мотив, мотив.
— Възражението се отхвърля, но карайте по същество, мистър Ласитър.
— Сими почина без завещание — каза Джоу-Джоу.
— Значи като негова съпруга вие получавате сто процента от неговото имущество, без федерални такси и данъци?
— Право да си кажа, не знам какви са законите в тази област.