— Е, хайде, мисис Симарон, та вие сте прокурор.
— През цялата си кариера съм се занимавала с борба срещу престъпниците, а не с писане на завещания.
Сега те спипах.
— Но вие навярно потърсихте компетентен съвет и се подготвихте да подадете необходимите документи.
Клепките й трепнаха едва доловимо.
— Да, свързах се с местен адвокат.
— Който ви обясни, че сте единствена наследница и ще получите сто процента от имуществото на покойния, без федерални такси и данъци?
— Мисля, че спомена нещо такова.
— Значи ранчото става ваше?
— Да.
— И цялата лична собственост на покойния?
— Да.
— И минните концесии, картите със съкровища, плодовете от дългогодишните проучвания на мистър Симарон?
— Да.
— Застраховка?
— Не.
— Но нали съпругът ви имаше застраховка „живот“ за два милиона долара?
— Мисля, че беше в полза на брат ми, както пък неговата беше в полза на Сими.
— А, да, брат ви. Къде е в момента той?
— Никой не знае.
— Кога го видяхте за последен път?
Тя ме огледа внимателно, преди да отговори. Заседателите гледаха нея, затова си позволих да й пратя лукава усмивка.
Какво знае той?
— През юни, малко преди да изчезне.
— И сте сигурна, че повече не го видяхте?
— Протестирам, въпросът се повтаря и не е свързан с делото.
Макбейн нямаше ни най-малка представа накъде бия, но скоро щеше да разбере.
— Ваша Светлост, след малко приключвам.
— Добре, отхвърля се.
— Сигурна съм, че повече не го видях — отговори тя.
Спрях за момент и започнах да пиша в бележника, сякаш отговорът бе изключително важен. И наистина беше. След това помолих свидетелката да ни опише събитията от онази нощ и тя отново разказа всичко — от момента, когато разкъсвам дрехите й до убийството на Симарон.
— Имаше ли в обора още някой, освен вас, мен и съпруга ви?
— Да, едно момче, вашият племенник, но той избяга, когато започнахте да се биете. Вече го казах в показанията си.
— И никой друг?
— Да, мистър Ласитър. Никой друг.
— Моят племенник… Какво носеше той?
В очите й трепна неувереност.
— Не ви разбирам.
— Носеше ли видеокамера?
Тя се поколеба. Какво знае той?
— Да, носеше.
Пристъпих към масата на защитата и отворих хартиената торба.
— Тази камера ли?
— Не знам. Може би.
— Ваша Светлост, позволих си да помоля пристава да донесе от долния етаж телевизионен монитор. Той е в коридора и може да бъде донесен в залата. Моля този видеозапис да се приеме като веществено доказателство, а след това бих желал да задам на мисис Симарон няколко въпроса относно съдържанието.
Съдията се озърна към масата на обвинението.
— Възражения?
— Имаме, естествено. Не сме предупредени за съществуването на запис.
— Записът ще бъде използван за доказване на свидетелска неблагонадеждност — отвърнах аз. — В такъв случай не сме длъжни да предупреждаваме обвинението.
Стори ми се, че забелязах как Джоу-Джоу трепна при думата „неблагонадеждност“. Съдията отхвърли възражението, секретарката лепна етикетче на касетата и приставът докара монитора.
— И тъй, мисис Симарон, нагласил съм касетата на онова, което можем да наречем „втори рунд“. Аз и мистър Симарон се борим на пода. Спомняте ли си?
Макбейн веднага скочи.
— Ваша Светлост, настоявам записът да започне от самото начало, за да се запознаем с цялостната картина.
— Отхвърля се. Можете да го сторите, когато дойде ваш ред. Не обичам да преча на адвокатите при кръстосан разпит.
Тоя Уидърспуун почваше да ми харесва. Беше от оная чезнеща порода съдии, които оставят адвокатите да си мерят силите с прокурора.
— Мисис Симарон, облегнете се за малко — казах любезно аз. — Нека да затворим очи и да се вслушаме.
Очите й останаха отворени. Широко отворени. На телевизора примигаха размазани сламки. Раздаде се цвилене, после конски тропот.
— Сими! Сими, той ме изнасили! Нима ще го пуснеш?
Много ми харесваше тая встъпителна реплика. В показанията тя изобщо не бе споменала, че го е насъсквала. Каза, че се опитала да ни спре. Така е на кръстосан разпит — малките камъчета прекатурват колата.