Прозвуча шум от камшик — свистене и плясък, остър като ужилване. Тътрене на крака, вече по-близо до микрофона. Ръката ми стърже по стената, напипва юздата, удря Симарон през зъбите после пъшкане и задавено хъркане — от моя страна — докато Симарон ме рита в корема.
Заседателите наостриха уши. Ако човек не бе присъствал, нямаше начин да разбере кой какво прави и на кого. Нищо де. Надявах се накрая всичко да стане ясно. А за момента бе някак странно да слушам собственото си задавено дишане, да си спомням болката и страха.
— Не мърдай, адвокатче, или ще те прикова за стената.
Дори и сега споменът за ужаса ме разтърси.
Чух се как викам на Джоу-Джоу да му каже истината. Тя отново ме обвини, че съм я изнасилил и го подкани да действа.
Чух първото буф — пиронът до крака ми. Още един пирон в стената. Щрак — пистолетът беше празен.
— По дяволите. Хосефина, до магарето има още един пълнител.
Спрях записа.
— Нека прекъснем за момент. Презаредихте ли пистолета?
Тя се замисли, преди да отговори. Знаеше, че ще се чуят още изстрели.
— Да, мисля, че го направих.
— Веднъж или повече от веднъж?
— Само веднъж.
— С пълнител за десет патрона, нали? Доколкото си спомням, мистър Русо обясни, че всеки пълнител съдържа десет патрона двайсет и седми калибър.
— Да, така е.
— И след като вие презаредихте, мистър Симарон продължи да стреля по мен, нали?
— Не по теб, а покрай теб. Искаше само да те изплаши, да ти даде добър урок. Ти искаше да го убиеш и накрая успя.
— А как успях да му отнема пистолета?
Тя не искаше да отговори. Излизахме от сценария и не беше готова.
— Всичко е тъй объркано, а като слушам сега, като чувам гласа му, толкова се разстроих.
От очите й бликнаха сълзи.
— Ваша Светлост — обади се Макбейн. — Смятам, че моментът е подходящ за почивка.
— Не, Ваша Светлост! Моментът е подходящ за прокурора — да си подкове свидетелката.
Макбейн изпухтя с пълни гърди.
— Засегнат съм, мистър Ласитър. Тук, в област Питкин, не обиждаме колегите юристи.
— В Маями — отвърнах аз — това щеше да мине за комплимент.
— Добре, млъкнете и двамата. — Съдията Уидърспуун сочеше мен, а се зъбеше на Макбейн. Приличаше на рефер, който се чуди как да отсъди наказателен удар и за двата отбора. — Не обичам да прекъсвам адвокатите при кръстосан разпит. Продължаваме.
— И тъй, мисис Симарон, нека повторим, за да бъдат заседателите наясно. Само веднъж ли заредихте пълнител в пистолета?
— Да, току-що го казах.
— Мистър Симарон презареди ли след това?
— Не.
— А аз?
— Не.
— Добре. Пак ще пусна записа, но този път предлагам да броим. При всеки изстрелян пирон ще отбелязвам бройката ето тук.
Сложих пред заседателите черна дъска, грабнах парче тебешир и кимнах на Патерсън да включва.
— Бум — каза гласът на Кит Карсън Симарон.
Заседателите изглеждаха озадачени, но аз много добре си спомнях неговата шега, докато се целеше право в сърцето ми.
Буф, пауза и пак буф. Драснах две отвесни чертички, а от записа долетя трясъкът на падаща царевица. Минаха няколко секунди. Неопределени звуци. Чух се как изпъшках. Симарон ме беше измъкнал от коша и седеше върху гърдите ми. Той притисна цевта до шията ми и аз отново усетих нейния хлад…
Буф. Един пирон закова фланелата ми за пода.
— На адвоката май му трябва подстригване.
Нов изстрел покрай главата ми. Още един, на милиметри от слабините ми. Болезнено примижах от спомена. Вече имах четири отвесни чертички и ги пресякох с пета.
Още един изстрел до коляното, един до ходилото, по един край двете слепоочия — Симарон ме очертаваше като труп на местопрестъпление. Последният пирон се заби между пръстите ми. Още пет чертички. Спрях записа.
— Колко изстрели бяха?
— Аз преброих десет.
— А, значи сме на еднакво мнение. Сега пистолетът би трябвало да е празен, нали?
Тя разбра какво се задава.
— Ти сигурно си презаредил.
— Значи аз сигурно съм презаредил? Преди малко казахте, че не съм го направил.
— Сигурно съм сбъркала.
— Хайде да видим къде още бъркате. Кажете ни, кой по кого стреляше в малката сценка, която чухме току-що?