Заседателите бяха приковали погледи в мен. Очакваха чудо и не смятах да ги разочаровам. Кимнах на Патерсън, който върна лентата назад и отново я пусна.
Джоу-Джоу пак каза на Симарон да кара по простата процедура. Пак чухме шум от борба, после щрак и след това дум — ударът на главата ми в пода. Хиляда и едно. Взех дъската от масата за веществени доказателства, хиляда и две, минах зад Симарон манекена и я стоварих върху тила му.
Фра-ас. Ударът бе безпогрешен и манекенът се килна върху моя двойник. Част от секундата, хиляда и три, и откъм записа долетя фра-ас.
След това глухо пъшкане. Сигурно беше Симарон от записа, защото манекенът не издаде и звук.
Хиляда и четири.
Пуснах дъската, направих две крачки към секретарската маса, хиляда и пет, взех пълнителя и пирона, хиляда и шест, върнах се до манекените, хиляда и седем, спокойно заредих пълнителя и пирона.
Хиляда и осем.
Главата на Симарон манекена бе клюмнала върху гърдите на фалшивия Ласитър. Наведох се и пъхнах цевта в ухото му.
Хиляда и девет. Дръпнах спусъка.
Буф. Изстрелът прокънтя в съдебната зала.
Буф. Малко по-приглушен, същият звук долетя от записа.
Пиронът прониза главата на манекена, продължи по възходяща линия и се заби в стената точно под портрета на някакъв мустакат съдия от 1890 година.
Съдията скочи от стола си.
— Мистър Ласитър!
Изшътках му да мълчи.
Сред мъртвешката тишина в залата се чуваше само как пластмасовия череп на манекена се стича струйка пясък.
— Мамка му.
Кой го каза? Заседателите се объркаха. Цялата зала мълчеше.
— Мамка му — повтори гласът от записа.
Този път заседателите разбраха — беше Джоу-Джоу. Погледнаха я. Не обвинително. Засега. Само с горещо любопитство. Мамка му звучи горе-долу уместно, когато се уцелиш с чук по палеца, но не е най-подходящата жалба за скъп покойник. В гласа не звучеше гняв или скръб. Само раздразнение.
— Не трябваше да стане така — каза тя.
Този път заседателите се спогледаха. С кого разговаряше?
— Не трябваше. — Гласът беше мъжки и за пръв път се появяваше в записа. — No, seguro que no.37 Божичко, как мразя, насилието.
— По едно време — каза Джоу-Джоу — взех да се чудя кой ще надделее. Мислех, че Джейк ще му види сметката. Нали разбираш, и в двата случая щеше да стане, но така е по-добре.
— Много по-добре — съгласи се мъжът. — Освен това Джейк не е убиец. Няма я тая жилка.
— Странно, той казваше същото за теб.
— Да, и мислеше, че си прекалено добра за него.
— Джейк и бъкел не разбира от характери — каза Джоу-Джоу и двамата се разсмяха.
Кимнах и Патерсън спря записа.
— Мисис Симарон, кой беше този човек? — попитах аз.
Тя не отговори. Беше затворила очи и бавно се люшкаше напред-назад.
— Ако желаете — предложих аз, — можем да проведем звуков анализ на записа и да го сравним с рекламите, които брат ви излъчваше по радиото за своята търговия със злато.
Никакъв отговор.
— Или пък да помолим Ейб Соколов да ни прати по факса отпечатъците на брат ви и да ги сравним с неизвестния отпечатък върху цевта на пистолета.
Тя се разрида.
— Не е ли вярно, че човекът в обора беше вашият брат Луис Баросо, че двамата организирахте план за убийството на съпруга ви и го осъществихте?
Тя не отговори.
— Кой от двама ви го уби? — попитах аз.
— Не съм убивала Сими — каза тя с треперещи устни.
— Макар че ви биеше?
Тя пак не отговори.
— Онова, което ми казахте в обора, беше истина, нали? Той ви беше пребил.
Тя наведе глава.
Макбейн се изправи.
— Ваша Светлост, може би…
— Седнете — нареди съдията.
— Той започна да ме бие веднага след сватбата — каза Джоу-Джоу. — Затова го напуснах. Толкова пъти ме молеше да се върна. Толкова пъти си мислех, че мога да го променя. Понякога той беше прекрасен човек, но друг път ставаше съвсем различен, зъл и жесток.
— Можехте да се разведете.
— Той щеше да ме убие. Заплашваше ме и се хвалеше, че нито един съдебен състав в област Питкин няма да го осъди. Пускаше ме на свобода, но искаше да се връщам. Затова дойде в Маями през юни. Просто не можех да се върна към този живот. Джейк, ти видя какво ми беше сторил…