— Мислехте, че ще го убия, нали? Че ще го убия, защото ми беше счупил ръката и ви биеше.
Тишина, нарушавана единствено от ридания.
— Насъскахте ме да го убия, а когато аз не пожелах или не успях, вие с брат си довършихте работата.
— Луис беше прав. Не ти стиска да убиеш човек.
— Прав беше за още нещо. И бъкел не разбирам от характери.
28.
Не се постъпва тъй с дама
Аз изскочих пръв през вратата. Без да обръщам внимание на протокола, под прикритието на суматохата и глъчката, излетях от съдебната зала, хукнах надолу по стълбището, минах през главния вход под милата стара Темида и се озовах на главната улица. Изтърчах до гаража по прясно изчистения тротоар, взех колата, опръскана с кален сняг и подкарах на изток към Смъглър Маунтийн.
Последните две минути в съдебната зала бяха истински хаос. Х. Т. Патерсън заблъска по масата и настоя прокуратурата незабавно да оттегли всички обвинения, а ако ли не, съдът да я застави.
— В името на Джеферсън и Медисън, пред светлата памет на Маршал и Брандайс, заради кръвта, пролята в Гетисбърг и Бул Рън, Иво Джима и Нормандия, този човек трябва да бъде освободен без ни най-малко протакане…
От все сърце подкрепях желанието му.
— … и нека прокуратурата ни помогне да поправим сторените злини. Нека този човек събере късчетата от разбитата си репутация и нека го стори с достойнство. Нека бият за него камбаните на равенството и правосъдието. Да, ако имаме свобода в тази страна, нека възтържествува правдата.
Радвах се да чуя как Патерсън извисява отново глас като пресипнал стар проповедник.
Прокурорът помоли заседателите да отложат решението си, докато поговори с мис Баросо и разбере дали показанията й не са повлияни от тежката травма и дали няма начин да бъдат поправени при повторно явяване пред съда.
Превод: прегази ме самосвал. Дайте ми време до утре сутрин да преброя счупените ребра.
Решителен мъж, помислих си аз. Уважавам юристите, които по примера на морските капитани не напускат потъващия кораб, а излизат на мостика в бяла униформа с излъскани копчета. Съдията Уидърспуун изслуша молбата стоически, като от време на време блъскаше с чукчето срещу публиката, която се държеше по-непристойно и от тълпа нюйоркски запалянковци.
Останалото го знам от втора ръка. След като вратата се затворила зад гърба ми, съдията обявил прекратяване на заседанието до девет сутринта, когато очаквал прокурорът да съобщи дали поддържа обвинението. Ако отговорът се окажел положителен, съдът щял да приеме благосклонно едно евентуално предложение на защитата за незабавно съдебно решение.
— Мисис Симарон — добавил съдията, — свободна сте, но ви нареждам да не напускате област Питкин преди края на утрешното заседание.
Не ми се вярваше Джоу-Джоу да напусне града. Все още не. Предполагах, че всекидневно осведомява брат си за развоя на събитията. Днес щяха да имат страхотна пресконференция.
Държах да съм там. Всъщност правех всичко възможно, за да присъствам.
За броени минути открих пътя, където вчера я бях изтървал. Внимателно взех изпуснатия завой, после отбих от шосето, доколкото беше възможно, без да затъна в преспите. Натежалите заснежени клони на една стара ела провисваха ниско и правеха колата ми почти незабележима. Особено за човек, който си има други грижи.
Не се наложи да чакам дълго.
Мощният додж профуча край мен и продължи по пътя. Измъкнах се изпод елата, проследих пикапа до разклона и го видях да завива към планината. Вчера бях избрал погрешния път. Днес ми оставаше само да карам след Джоу-Джоу. Нататък беше лесно. Имаше само две възможности — или да завие обратно, или да продължи към върха.
Преди последния завой спрях колата, слязох и изминах пеш оставащия половин километър. Беше един от онези ясни, студени и сухи зимни дни, когато слънцето искри ослепително по снега, а температурата е малко под нулата.
Около терена имаше телена мрежа. На желязната порта с ръждиво резе висеше стандартна склададжийска табелка: „Вход забранен“. Малко по-долу зърнах парче прогнила дъска, вероятно по-стара от баба ми, на която беше надраскано: „Опасно! Взривни работи!“.