Бейб Соколов затвори куфарчето си, спря до масата на защитата, потупа ме дружелюбно по рамото и каза:
— Върви, че ги разбери. Нали така, Джейк?
По-голям комплимент не бях получавал от него.
— Сигурно е било компромис — отвърнах аз. — Едни са искали да ги осъдят, други да оправдаят и двамата. Докато Хорнбак даваше показания, ти го притисна здравата и това им е повлияло. Шушумигата изобщо не си отвори устата, тъй че заседателите са запомнили само Хорнбак. Което още веднъж потвърждава моя стар принцип: обвиняемият не бива да дава показания.
Соколов се усмихна зловещо.
— Имаш предвид виновните обвиняеми.
— Нека просто да кажем, че не искам мой клиент да говори пред съда, ако рискува да го обявят за неблагонадежден.
— Ама и ти си едно дрънкало… — промърмори Соколов и помъкна куфарчето си към изхода.
В залата останахме да седим само ние, четиримата конници на защитата — Х. Т. Патерсън с неговия опечален клиент, Шушумигата Баросо и вашият покорен слуга.
— Не мога да повярвам на тая глупост — възкликна Хорнбак с изчервено от ярост лице. Той скочи на крака и се приведе над Шушумигата. — Задължен си ми, човече. Можеше да ме отървеш, ако си беше признал.
— Кайл, драги Кайл — рече Шушумигата с онзи меден гласец, с който навярно беше продавал блатна тиня на глупаците от Средния Запад. — Знаеш, че не мога да го направя. Имам условна присъда. Щяха да ме вкарат на топло.
Така си беше. Преди две години осъдиха Шушумигата за така наречения Боклукчийски удар. Полицията го спипа да ровичка из кофите за боклук зад една агенция за коли под наем близо до аерогарата. Едно гмуркане му стигаше, за да измъкне поне десетина изхвърлени разписки с номерата на кредитни карти. А после с тези номера си поръчваше по пощата стереоуредби, телевизори и секспособия.
Хорнбак повиши глас.
— Да, и може наистина да те вкарат, ако аз се споразумея с прокуратурата. — Той се завъртя към адвоката си. — Какво ще речете, мистър Патерсън? Дали прокурорът още иска да преговаряме?
Х. Т. сложи ръка на рамото му и се помъчи да го успокои.
— Аз също се чувствам покрусен и объркан. Ала не му е времето да обсъждаме тъй важни дела. Нека да се наспим тази вечер, а подир туй ще проверим всяка възможност, ще обходим всички пътища…
— Ще изкачим всяка планина — услужливо подхвърлих аз.
— Всичко ще се оправи, Кайл — каза Шушумигата. — Ще поема цялата отговорност.
Хорнбак се изсмя мрачно.
— Да бе. А няма ли и да ми излежиш присъдата?
— Кайл, трябва да се държим един за друг. Такъв беше планът.
— Да, ама в плана не беше предвидено да ида зад решетките. Ти каза, че или ще ни оправдаят, или ще осъдят само теб.
Шушумигата сви рамене.
— Не очаквах така да се извъртят нещата. — Той ме погледна. — А ти?
Поклатих глава.
— Никога не се знае какво ще им скимне на заседателите.
— Е, аз пък знам едно — заяви Кайл Хорнбак и лицето му стана свирепо. — Вкарат ли ме в затвора, имам какво да разправя на щатския прокурор. Имам какво да разправя. Имам…
— Кайл, стига толкова! — кресна Шушумигата. Мъчеше се да го сплаши, но не успя.
— Ще им кажа за тунелите в планините, какво има там и какво няма — повиши глас Хорнбак. — Ти продаде акции и в други щати, значи си федерален престъпник. Ще те пратят в Мериън при закоравелите престъпници, да те подмятат като топка от ръка на ръка.
— Цялото начинание е напълно законно и ти не знаеш нищо за него — заяви твърдо Шушумигата и така запърха с мигли, че заподозрях да е излъгал поне два пъти в това изречение.
— Виждам, че няма почтеност между крадците — подметна Хосефина Ховита, която се бе промъкнала изотзад също тъй безшумно, както в „Гаслайт“. Тя се обърна към мен. — Сигурно трябва да те поздравя, Джейк. Забаламоса заседателите да осъдят по-малко виновния. Това е главната задача на адвоката, нали? Така да замаже фактите, че за съдебните заседатели да останат само догадки.
— Чудно, аз пък мислех, че работата ми е да накарам прокуратурата да докаже обвиненията си. Ейб не успя, затова брат ти излезе на свобода. Така се играе играта.