Дръпнах резето и минах през портата. Пикапът беше паркиран стотина метра по-нагоре по склона. До него имаше джип с брезентов гюрук. Релсите на теснолинейка излизаха от тунел в скалата и водеха към дъсчена барака с тенекиен покрив. Дървен улей слизаше от бараката към стар железопътен вагон пет-шест метра по-долу. Сред заснежените купчини пръст и отпадъци стърчаха още няколко къщички в различна степен на разпадане. Ръждясалата асансьорна клетка беше пълна със сняг. Също като в гробище на динозаври окото откриваше навсякъде следи от една измряла порода. Рухнала сграда от почернели греди, ръждясали парни котли и компресори, лебедки и пещи. Представих си как преди век в небето са се издигали пушеците на дъскорезници и леярни. Замислих се за прадядото на Симарон и останалите сондьори и забойчици, за цялата планина, гъмжаща от навъсени, жилави мъже, чиито ръце не могат да се измият със сапун и четка.
Входът на тунела бе ограден с три греди — две отвесни и една водоравна над тях. Върху горната бе закована с ръждиви пирони тенекиена табела.
ТУНЕЛ №3, 1888
Очаквах да видя в снега отпечатъците на изящни дамски токчета, но следите бяха от широки, плебейски работни ботуши. Отиваха от пикапа право към тунела. Добре, беше се преобула. Винаги готова, такава си е Джоу-Джоу. Нямаше да се изненадам, ако откриех, че носи каска, фенер и кирка.
Навлязох в мината. Под каменния свод висяха голи електрически крушки, прикрепени към старите греди. Всички светеха, тъй че дори когато тунелът постепенно зави надясно и заслони светлината от входа, видимостта остана добра. Вътре беше по-топло, около десет-петнайсет градуса, но влажно. Капки вода се стичаха по скалните стени, оцветени в червено и жълто от незнайните минерали, останали в тях при вулканичните взривове преди милиони години.
Бях изминал около осемстотин метра, когато тунелът стигна до пещера — същинска бална зала, висока някъде към петнайсет метра. Навярно някога бяха намерили тук богата сребърна жила, но сега вътре имаше само празни вагонетки и стари сандъци от динамит или инструменти. На земята се валяха парчета от кафяво шише — спомен за нечия отдавнашна бирена почивка. Свалих палтото, метнах го в една вагонетка и продължих напред. От края на залата започваха стъпала, изсечени в самата скала. Водеха само в една посока, надолу.
Отначало започнах да слизам бавно под светлината на крушките. Вместо перила имаше греди, зацапани до черно от докосването на хиляди длани. Около петнайсет метра по-долу шахтата се свързваше с друг хоризонтален тунел. Продължих да слизам. Нов тунел, после още един. Подминах ги, сетне спрях и се ослушах. Долових равномерното пухтене на някаква машинария, може би помпа. Идваше отдолу. Продължих слизането и изброих единайсет тунела на различно разстояние един от друг, докато най-сетне стълбата свърши в тясно, мрачно подземие. Спрях на последното стъпало. Тук нямаше лампи, но шумът от машината ставаше по-силен. Сега към него се прибавяше стържене, тропане и бръмчене.
Слязох от последното стъпало и нагазих в черна, студена локва. Или поне приличаше на локва. Направих две крачки през мрака. После още две. Не беше локва. По-скоро река. Подът на тунела беше покрит с около педя вода. Потях се, а краката ми мръзнеха.
Нямах представа колко дълбоко съм слязъл. Сто метра, двеста, триста? Изчаках очите ми да привикнат с мрака. Не привикнаха, защото нямаше и лъч светлина.
Тръгнах покрай стената по посока на звука. Бях обърнал гръб на планината и вървях към градчето. Ако продължавах така, сигурно щях да се озова под съда.
Ох! Една греда пресрещна жестоко челото ми. Бас държа, че едно време миньорите не са били високи метър и осемдесет и пет.
Прегърбих се и пак затътрих нозе напред, като опипвах неравните стени. Дочух плисък от вода като бързей на плитък планински поток. Чудех се откъде идва шумът, докато ненадейно опората под крака ми изчезна и паднах право в потока. Височината не беше голяма — малко повече от половин метър, но се проснах зле, по очи. Пролазих напред, а водата ме заливаше от ръба, където бях преди малко. Мокър и разтреперан, аз се измъкнах навън, изплюх глътка ледена мръсна вода и опипах дясното си рамо. То е скрепено със стоманена скоба и не обича изненадите.
Продължих да газя покрай стената, докато зърнах жълтеникава светлинка откъм някакъв отвор встрани от тунела. Предпазливо се промъкнах натам. Изведнъж ослепителен блясък обагри черната вода в ярко оранжево и освети над главата ми сталактити… или май бяха сталагмити, ама кой да ти помни разликата? След блясъка долетя глух тътен на взрив и откъм светлината нахлу облак прах. Гредите над мен жално заскърцаха.