Гредата беше поне на четири метра над пода. На младини можех със засилване да се хвана за баскетболния кош, но той е висок само три метра. За четири и дума да не става.
— Джейк, ела тук! — викна Джоу-Джоу. Стоеше право пред Сребърната кралица на около пет метра от пиедестала.
— Защо, за да ме гръмнеш ли?
— Не, трябва да изгасиш динамита. Веднага!
— Хвърли насам револвера и ще го направя — отвърнах аз, макар че нямах ни най-малка представа как ще стане тази работа.
— Chingate!51
Е, поне малко разнообразие в приказките.
— Револверът. Хвърли го.
— Първо динамитът.
— Не, първо револверът.
— Ей, вие двамата, няма ли да млъкнете и да направите нещо?
Шушумигата бе събрал камъни и ги мяташе по динамита. Не виждах къде падат, но не ми се вярваше да спечели плюшено мече на селския панаир.
— Джейк — каза Джоу-Джоу. — Веднага!
Тихичко се изкатерих отзад по пиедестала на колесницата. Джоу-Джоу стоеше с гръб към мен, за да осветява гредата и съскащия фитил. Скочих в египетската ладия и запълзях нагоре по сребърния пиедестал, докато напипах с пръсти върха на балдахина. Издърпах се, опрях коляно отгоре и погледнах през мрака. Бях на шест метра над пода. Фитилът продължаваше да гори.
— Джейк, къде си?
Лъчът на фенерчето беше точно под мен. Можех да пропълзя напред по балдахина и да скоча. Не беше много кавалерска постъпка — да стоваря отгоре й сто кила жива плът и сигурно да потроша доста кости, но в момента револверът беше у нея и не ми хрумваше нищо друго.
Пристъпих напред по балдахина.
— Джейк, къде си? Няма време!
— Хоси — извика Шушумигата. — Трябва да бягаме. Помогни ми да се измъкна в тунела.
Направих още една крачка.
— Не — викна тя. — Ако падне онази греда, цялата зала ще рухне. Статуята ще бъде смазана.
Трета крачка.
И Сребърната кралица оживя. Отначало си помислих, че двете сребърни богчета отстъпват назад. Но те не мърдаха. Което означаваше, че ние се движим напред.
Корабът се откъсна от пиедестала и плъзна по първото стъпало, после по второто и по третото, набирайки скорост като сал в бързеите на река Колорадо. Когато заора в пода, кралицата залитна напред. Аз също.
Лъчът се завъртя и чух как Джоу-Джоу изпъшка.
Кралицата се пречупи в кръста. Главата й се откъсна и заподскача по пода. Горната половина от тялото полетя право напред. Точно преди да падне, аз скочих от балдахина и се претърколих — този път през нараненото рамо и болката прелетя из цялата ми ръка. Озовах се на крака и опитах да се изправя, като подпрях длан върху нещо меко и гъбесто. Погледнах надолу и видях, че ръката ми е хлътнала в главата на кралицата. Метнах я настрани, като за миг ми мина мисълта, че е много по-лека, отколкото предполагах.
Чух как Джоу-Джоу Баросо нададе животински писък, изпълнен с ужас и болка. Сетне прозвуча задавено, глухо бълбукане. Тя се мъчеше да каже нещо, но сякаш говореше под вода. Завъртях се. Фенерчето лежеше на пода, обърнато към потрепващите й крака. Взех го и насочих лъча към лицето на Джоу-Джоу.
Единият лъч на звездата от скиптъра на кралицата беше забит в гърлото й, точно под брадичката. От раната бликаше кръв и обливаше грамадния сребърен долар, разположен точно под звездата. Докато животът напускаше тялото й, Джоу-Джоу тихо изрече името ми, после нещо съвсем неясно.
— Защо…
Коленичих до нея.
— … ме напусна…
Устните й все още се движеха, когато…
Експлозията.
Отекна между каменните стени.
Облак прах литна нагоре и пак се върна.
Покой. Сводът не се срути.
Паднаха два-три камъка и гредата изстена. После още два-три.
След това тишина.
Нищо.
Докато изведнъж една канара колкото автомобил рухна с трясък и разби пиедестала, от който току-що бе отплавала Сребърната кралица. Гредите застенаха по-силно. Дребни камъни се посипаха като свирепа градушка. Избухна прашна виелица.
— Шушумига! — изкрещях аз в мрака.
Но не чух отговор.
Из цялата зала гредите виеха и се цепеха. Горе отекна грохот като рев на кацащ самолет.
Втурнах се към площадката, прелетях с плонж над нея и паднах в тунела точно когато хоризонталната греда се сгромоляса на пода, а след това сякаш цялата планина рухна в залата. След секунди хиляди тонове скала запечатаха отвора. Аз лежах в тунела и чувах гръмотевичен тътен само на няколко метра от мен. Подът трепереше, черната вода се люшкаше, а планината кашляше, храчеше и се наместваше. Когато шумът стихна и трусовете отминаха, всичко свърши. Планината бе взела своето.