— Аха — каза тя с нескрито съмнение.
— Та си рекох, може пък и Кип да дойде с мен. Тамошното училище му хареса. Кой знае, може и да намерим онова парче сребро, както Симарон намери Сребърната кралица.
Баба и Чарли дълго мислиха. Накрая баба каза:
— Безполезно е да разубеждаваш Джейкъб за каквото и да било. Голям инат има туй момче, един господ знае на кого се е метнало.
Чарли свали шапката, изкашля се и извади лула от джоба на рибарския си елек. Натъпка я и се помъчи да запали срещу вятъра.
— Ами останалите двайсет процента?
— Това е делът на Шушумигата — обясних аз. — В момента са под опека на съда, докато бъде обявен за мъртъв. Нямаше начин да изровят трупа изпод камъните.
— Аха…
Когато мозъчните клетки на Чарли се поразмърдат, той обикновено млъква. Далече зад нас един морски орел се спусна като пикиращ бомбардировач близо до рифовете и пак излетя с риба-папагал в ноктите.
След малко Чарли каза:
— Ако не броим Кип, сам ли ще търсиш това съкровище?
— Може и да потърся помощ.
— От кого?
— Мислех да си намеря човек с малко опит.
— Нещо не си ни казал.
Изгледах го най-невинно.
— Какво например?
— Къде е Баросо?
Баба изръмжа недоволно.
— Мъртъв е, нали така? Щом е бил прострелян в крака, няма как да се измъкне от пещерата. А и да успее, не може да се изкачи чак догоре. Така ли е, Джейк?
— Така си го мисля — казах аз.
Баба кимна доволно.
— Освен ако е използвал асансьора — добавих аз.
Двамата ме погледнаха втренчено.
— Шушумигата беше нагласил един стар асансьор да работи с два акумулатора по дванайсет волта. На влизане го подминах, но на връщане го видях малко преди да стигна до стъпалата. Така се изкачих горе.
— Това го премълча.
— А, казах го на ченгетата. Така обясних кръвта.
Пак ми отправиха същите погледи.
— В асансьорната клетка имаше капки прясна кръв. И още накапа от рамото ми. Ченгетата нямаха повод да я изследват, защото мислеха, че е само моя. А пък аз им казах чистата истина: за последен път видях Шушумигата в пещерата, а две секунди по-късно тя се превърна в гробница.
Чарли зацъка с език.
— Значи подведе властите? Изненадваш ме.
— Не съм ги подвеждал. Просто не си дадох зор да им помогна.
— Къде е отишъл? — попита баба. — Как се е измъкнал?
— Когато излязох от тунела, пикапът на Джоу-Джоу си беше там, но от джипа нямаше и помен.
— Значи той се е свързал с теб — подкани ме баба.
— В известен смисъл — казах аз.
— Джейкъб, не го усуквай.
— Когато се върнах при колата, малко остана да не го забележа, но някой беше изписал две-три думи върху заснеженото предно стъкло.
— Божичко, продължавай! — викна развълнувано баба.
— Да, моля те — присъедини се Чарли.
Не отговорих.
— Джейкъб! — повиши глас баба.
Пак не отговорих.
Кип се включи в общия хор.
— Хайде бе, вуйчо Джейк. Какво беше? Бас държа, че не е било „То“ с кървави букви.
— Знаете ли, вие тримата сте единствените хора на този свят, които обичам от все сърце — казах аз.
— И какво? — попита баба.
— Затова много съжалявам.
— Туй пък какво беше, пъклото да те вземе?
— Адвокатска тайна — казах аз и усетих как нещо клъвна на въдицата.