— Точно така. Единият биолог инжектирал бета-пропиолактон в спрея, с който другият си лекувал синузита. Лекарството е много ефикасно за стерилизиране на органи преди трансплантация, но не бих посъветвал никого да го гълта. В старата морга цял ден правихме тестове, преди да разберем с какво си имаме работа. Помниш ли старата морга, Джейк?
— Как да не я помня. Беше преди кметството да построи онази сегашна чудесия на Боб Хоуп Роуд.
Не преувеличавах. Днес нещастните жертви на престрелки или бой с ножове — повечето от които бяха живели в мизерия и нищета — прекарваха подир смъртта си няколко дни във великолепна тухлена сграда с всички удобства на един приличен хотел.
— Хайде, Чарли, казвай за спрея — подканих го аз. — Успя ли онзи тип да убие съперника си?
— Не, Dei gratia, тоест слава богу. Химикалите в спрея промениха свойствата на бета-пропиолактона. Адски лютеше, но не предизвика трайни увреждания. Междувременно виновникът изпадна в психическа криза и вместо присъда го пратиха на лечение.
— Тази история ми хареса — каза баба. — Поне веднъж никого да не убият и всичко свършва както се полага.
— Сигурно я е измислил — обадих се аз.
Доктор Ригс изсумтя презрително, после метна въдицата и се впусна в подробно и цветисто описание на метода за определяне времето на смъртта според растежа на червеите в трупа. Изглежда, от тая история баба ми огладня, защото измъкна от торбата парче сушено пилешко по ямайски.
Напоследък не се срещам с баба толкова често, колкото някога. Огледах я — костелива старица с бежови шорти, брезентова шапка и тениска с надпис „Изяж ги сурови“ (последното е девиз на едно ресторантче за стриди в Кий Уест). Загорелите й крака бяха придобили цвета и здравината на махагон. Докато слушаше безконечните истории на Чарли Ригс, баба примигваше срещу утринното слънце, оглеждаше водата и ме насочваше с въдицата натам, накъдето я влечеше инстинктът или слабото старческо зрение. Тя отново размаха пръта, навъси се и остави кордата да се влачи из спокойната вода.
— Сеното се слага там, където ще го намерят козите. Джейк, виждаш ли някоя рибка да размахва опашка?
— Виждам само червени кръгове, бабо — отвърнах аз.
— Снощи май прекалихме с бабиното ти уиски — уведоми ме Чарли, сякаш не бях присъствал. — До довечера всички ще ослепеем.
Баба Ласитър всъщност не ми беше истинска баба, а просто роднина по бащина линия. Трета братовчедка, пралеля или нещо такова. Тя ме отгледа, след като баща ми, рибар от Кий Уест, загина в кръчмарска свада, а майка ми замина за Оклахома с някакъв дървеняк. Наричах я „бабо“ както всички нейни познати. Е, почти всички. Веднъж в една кръчма някакъв моряк я нарече „дърт скункс“ заради самотния бял кичур в черната й коса. Само че не успя да повтори — един удар с харпун през глезена го накара да забрави прякора веднъж завинаги.
Чарли разправяше как мирисът на разложение привличал мухите месарки. Било направо като покана да дойдат и да колонизират трупа. Баба продължаваше да дъвче парчето сушено пилешко и пиеше бира. Аз размахвах пръта, наблюдавах за риба и от време на време се озъртах към русолявото хлапе, което бе довела баба. Тя много обича да храни улични котки и малки момченца.
— Ами ти, синко? — попитах аз. — Опита ли снощи бабината скоросмъртница?
— Не съм ти син — отвърна хлапето небрежно и съвсем отчетливо.
— За наша всеобща радост — добавих аз. Обикновено успявам да надделея в словесни двубои с единайсетгодишни хлапета, макар че не ми се случва много често.
— Кип направо се наду от млечния шейк с манго, дето го беше направила баба ти — каза Чарли. — Излязоха му жълти мустачки.
Кип. Точно така. На два-три пъти бях чул баба да подвиква „Кипърс“, но мислех, че й се привиждат кипариси.
— Mangifera indica, прекрасен плод — продължаваше Чарли. — Макар че има вкус на кръстоска между праскова и ананас, мангото всъщност е роднина на кашуто и, да ме прощавате, на отровния бръшлян. Странно, нали — такава връзка между сладост и отрова.
— Досущ като жените, подир които търчи Джейк от години насам — каза баба. — Ако не броим оная, дето стана съдийка, всичките са библейски блудници с миниполи.
— Non semper ea sunt quae videntur — възрази Чарли. — Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
И той се впусна във философски разсъждения за растенията, животните и хорските съдбини. Аз зяпах хлапето, което продължаваше да се цупи. Накрая му подвикнах дружелюбно: