— Кип, защо не се включиш в риболова? Искаш ли да метнеш на рибките една въдица?
— Мразя риболова — отвърна хлапето.
— Добре де, а не искаш ли да поплуваш? Мога да те бутна зад борда и да повикам акулите.
— Джейк! — обади се баба със строг глас.
— Също като в „Спасителна лодка“ — рече небрежно Кип.
— А? — сепнах се аз.
Кип ме погледна с типичното високомерие на хлапе към възрастен, който изобщо не познава правилата на детските игри.
— Има такъв филм, „Спасителна лодка“. След корабокрушение в лодката няма място за всички. И хвърлят няколко души зад борда, за да оцелеят останалите.
— Звучи ми като пазарлък с прокурора в дело с няколко обвиняеми — казах аз.
— Филмът е заснет по време на Втората световна война — продължи Кип — и представлява алегория на събитията в Европа.
— Алегория — повторих аз с уважение.
— Да, това означава, че можеш да го приемеш не само буквално, но и…
— Знам какво означава, хлапе.
— Джейк, не досаждай на Кипърс — нареди баба, без да откъсва очи от водата. — Филмите са много важни за него.
Аз се обърнах отново към нацупения невръстен мъдрец.
— Бас държа, че знаеш и кой е режисьорът на „Спасителна лодка“.
Русолявото хлапе ми хвърли поредния презрителен поглед.
— Всички знаят, че е Хичкок.
Баба метна въдицата си край валмо плаващи водорасли.
— Кипърс по цял ден само седи и гледа филми по кабела. Понякога ми идва да грабна чифтето и да надупча оная гадна сателитна чиния. — Тя се завъртя и ме изгледа изпод брезентовата шапка. — Надявах се да му създадеш интерес към игрите на чист въздух.
— Нека дойде да ми оплеви задния двор — предложих великодушно аз.
Баба изтегли въдицата и я очисти от полепналите водорасли.
— Не това имах предвид. Може да поиграете футбол. Казах му, че си бил защитник в „Делфините“.
— Проверих дали те има в спортния албум — обади се хлапето.
Аз изсумтях одобрително. Момчетиите много се впечатляват от спортистите.
— Твоята снимка струва само двайсет и седем цента.
— Не думай!
— Това е минимумът — уточни Кип.
— Звучи ми като добра инвестиция — подметна Чарли, без някой да го е питал.
После той се впусна в разсъждения за упадъка на международната търговия с произведения на изкуството поради икономическите проблеми в Япония. Хлапето обаче го прекъсна:
— Повечето филми за футбола са гола вода.
— Гола вода? — повторих аз.
— „Най-дългият двор“ си го биваше. Нали разбираш, Бърт Рейнолдс се представи доста добре. Знаеш ли, че той е играл в отбора на Флоридския университет?
Знаех.
— После му дадоха ролята на защитник в „Герой наполовина“. Леле, че беше скапан! А пък във „Всички за Америка“ Денис Куейд беше толкова кльощав, че изобщо не приличаше на футболист.
И аз така мислех.
— Виж, „Северен Далас четирийсет“ беше приличен филм, макар и малко мрачен — каза Кип. Той като че се позамисли, но от провисналата дълга коса не можах да видя дали е сбръчкал чело. — Давам му три точки. — Хлапакът засенчи очите си с длан и ме огледа. — Знаеш ли, малко приличаш на Ник Нолти.
— Благодаря.
— Само че той е по-хубав.
Отново ме заболя глава.
— Ей, бабо — подвикнах аз. — Носиш ли нещо за обяд, или ще ядем пътниците?
— Също като в „Зелената пустош“… — не пропусна да се изфука Кип.
— Бабо, как му се изключва звукът на това чудо?
— … най-новият филм на Едуард Робинсън — довърши хлапето и най-сетне се усмихна.
Отново бяхме в бабиния дом на остров Исламорада, откъм Мексиканския залив. Някога и аз бях живял в тази стара къща със стени от кедрови дъски, тенекиен покрив, бъчви под водосточните тръби и стабилна дървена веранда с люлка, навес и люлеещ се стол. Чарли дремеше на верандата, хлапето гледаше телевизия в хола, а аз правех компания на баба в кухнята. Тя изстискваше лимонов сок върху филето от прясна риба.
— Какво ти е, Джейк. Откакто дойде тук, не те свърта на едно място.
— Нищо ми няма.
— Аха…
Отвън над залива се трупаха тумбести сиви облаци. Температурата спадаше и из въздуха се носеше мирис на дъжд.
— Бабо, мислиш ли, че съм сладкодумен измамник?