— Не си сладкодумен — отвърна тя, доказвайки още веднъж, че сарказмът е наш семеен талант.
Баба поръси филето с брашно и сипа олио в тигана. Тя беше от старата школа и не можеше да понася задушена риба.
— Пак ли ти е скапано на душата? — попита тя.
— Не съвсем. — Взех резенче лимон, засмуках го и веднага се просълзих. — Помниш ли Баросо Шушумигата?
— Едно дебело момче, дето продава чужди вещи.
— Същият.
— Виж, той наистина е сладкодумен.
— Тия дни го отървах от обвинение в измама и сега… нали знаеш, взех да се чудя какво представлявам всъщност.
Вятърът се засили и палмовите вейки заплющяха по стените на къщата. Откъм покрива долетяха звънките удари на дъждовни капки. Някога заспивах под техния шум в стаичката вдясно от коридора.
— Не си сторил нещо непочтено, нали? — попита баба.
Аз поклатих глава.
— Просто си свърших работата.
— Какъв е проблемът тогава? Ти си адвокат, значи помагаш на онзи, който те е наел. Не можеш да вършиш работата на съдията и заседателите.
— Знам. И аз си повтарям същото, но звучи като измислено оправдание за работата ми, която, нека си го кажем открито, не носи никаква полза на обществото.
Тя пусна едно от филетата в кипящото олио.
— Полза на обществото, а? Ти ли си същият онзи Джейкъб Ласитър, дето бягаше от училище, за да лови жаби в Евърглейдс? Ти ли си онова хлапе, дето беше готово на всичко, само и само да не учи за матура?
— Недей така, бабо. Вече съм голям човек.
Тя ме изгледа скептично.
— Това да не е някаква женска история?
— Какво искаш да кажеш? — рекох аз. И най-тъпият свидетел знае, че понякога е добре да отговориш на въпроса с въпрос.
— По принцип мъжете рядко задълбават в постъпките си, ако някой не ги критикува. Доколкото знам, единствените хора, на чието мнение дължиш, сме аз и Чарли, но ние си те обичаме каквото и да направиш. Значи трябва да е замесена жена.
— Сега пък се правиш на психолог.
Това е друг съдебен трик — да отклониш противника от опасната тема.
— Добре де, щом не ти се говори…
Баба не довърши и се приведе над печката. Когато филетата станаха златисти, тя ги извади от тигана, прецеди олиото и сипа в него малко брашно, лимонов сок, доматена салца, чесън, пипер, мащерка, чер пипер и щипка сол. Отвън над залива припламваха светкавици и пороят се сипеше косо над плажа.
— Е, дано поне онзи нехранимайко да ти е платил.
— Нали ми знаеш принципа, бабо. Плащането в аванс.
— Тъй ли?
Без да обръщам внимание на съмнението в гласа й, аз продължих:
— Ако не вземеш парите в аванс и загубиш, няма да видиш и пукнат цент. Клиентът казва: „Каква полза от теб? Можеха да си ме осъдят и без адвокат“. А ако спечелиш, казва: „Какво толкова си направил? Аз бях невинен“.
— Значи взе парите в аванс, така ли?
— Не съвсем — признах аз.
— А после?
— Донякъде.
— Дано да не си приел чек от онзи мошеник. Той използва имена на банки, дето са фалирали още през двайсет и девета година.
— Не беше чек.
— В брой значи? Да не е излязло, че банкнотите са с еднакви номера?
— Не беше и в брой.
— Какво ти е дал тогава?
— Акции.
— Какво?
— Шушумигата ми даде сто акции от корпорация „Съкровищница на Скалистите планини“. Регистрирана е в Колорадо и има разрешително за финансови операции във Флорида.
Баба ме гледаше тъй, сякаш се питаше дали не е отгледала идиот.
— И какво те кара да мислиш, че тая корпорация не е поредната пирамида? — попита тя.
— Сигурно това, че Шушумигата е неин основател, президент и единствен управител.
— И ти е пробутал акциите вместо хонорар?
— Беше останал без пукната пара. Слушай, бабо, знам какво си мислиш, но ако на този свят има човек, когото Шушумигата не би преметнал, това съм аз. Е, може от корпорацията да не излезе нищо и акциите да се окажат само хартийки. Знам го. Но поне веднъж цялата работа е напълно законна.
— И с какво се занимава тая корпорация?
— С някакви геоложки проучвания — измънках аз.
— Мини ли копаят?
— Не съвсем.
— Изплюй камъчето, Джейк.
— Търсят разни неща.
— Какви неща?
— Заровени съкровища — признах най-сетне аз и се загледах през прозореца към оловносивите вълни на залива.