— Божичко, Джейк. Донеси дамаджаната. Трябва да пийна.
— Виж какво, мнозина адвокати приемат да им се плаща с акции. Представи си, че преди десет години бях работил за „Майкрософт“.
— „Майкрософт“ не пробутва бетон от съборени сгради като парчета от Берлинската стена.
Вярно, имаше и такава история. Ненадейно някой изрече зад мен:
— Грегъри Пек би взел зеленчуци вместо някакви си хартийки.
Завъртях се. На прага стоеше Кип — бос, със скъсани джинси и избеляла тениска.
— Зеленчуци ли? — рекох аз.
— Във филма „Да убиеш присмехулник“ адвокатът приема бедняците да му плащат със зелки. Те поне стават за ядене.
— Благодаря за съвета, хлапе. Я виж дали по телевизията не са пуснали „Нюрнбергският процес“. Ще си имаш занимание за три часа и половина.
Хлапакът се нацупи и излезе от кухнята. След малко го чух да прещраква каналите. Баба ме изгледа сърдито.
— Джейк, искам да се държиш по-мило с Кипърс.
— Добре де, добре.
— И да се погрижиш за интересите му.
— Адвокат ли си търси? Какво, някой да не му е откраднал седмичната телевизионна програма?
— Има някакъв дребен проблем в съда за непълнолетни. Но по-добре сам да ти каже.
— Нека си наеме Грегъри Пек. Ще му излезе по-евтино.
— Джейк!
Бръкнах с пръст в кипящата лимоно-доматена смес и се опарих.
— Пъклото да го вземе! — изтърсих аз ругатнята, която съм усвоил от баба още в най-ранна възраст. Лапнах пострадалия пръст и намалих газта. След малко казах: — Добре де, ще отърва тоя малолетен престъпник, дори ако е пробутал отровен спрей на цялото училищно настоятелство.
Баба се усмихна. Всичките й зъби си бяха на място, макар че от петдесет години ги ползва вместо отварачка. После взе дървената лъжица, която е по-стара от мен, и започна да бърка соса.
— Добре. Но обещай, че ще му помагаш като на роднина.
— Като на роднина ли? Защо?
— Защото ти е племенник — каза баба Ласитър, без да откъсва очи от къкрещия сос.
5.
Един от нас беше мъртъв
Стори ми се, че чух нещо да тропа едва доловимо в двигателя на моя жълт „Олдсмобил 442“. И той като мен започва да проявява първите признаци на напреднала възраст, което е напълно естествено, тъй като са го произвели през 1968 година. В колата ми няма касетофон, компактдиск, клетъчен телефон или факс. Има радио, само че без УКВ. Две хиляди и двеста кубически сантиметра под капака, четирицилиндров карбуратор, черен гюрук и пет скорости — с две думи казано, допотопен звяр, досущ като собственика си.
В това топло и влажно понеделнишко утро вярната ми колесница се носеше със свален гюрук на север по старото шосе номер 1, което води от Мейн до Кий Уест. Радиото беше настроено на някакво спортно предаване близо до края на скалата, но всеки път щом в небето се мернеше облаче, от ефира нахлуваше пукот и Фидел Кастро или някой негов братовчед почваше да крещи срещу los imperialistas5. Така и не успях да разбера кой от „Делфините“ ще обере тлъстите договори и кой от местния университетски отбор пак е загазил с допинг.
На черната кожена седалка до мен седеше онова мършаво русоляво хлапе, с което бяхме една плът и кръв (или поне така се изрази баба). Огледах го. Момчето имаше сини очи с дълги белезникави мигли, бледа кожа и тънка синкава вена над лявото слепоочие. Дългата права коса провисваше пред очите му. Изглеждаше донякъде симпатично, а като напълнееше малко и минеше шестнайсетте, момичетата сигурно щяха да го смятат за сладур, печеняга или някоя друга думичка от бъдещия хлапашки жаргон.
Баба казваше, че ми е сестрин син наполовина.
От това изненадата стана двойна. Не знаех да имам сестра, а още по-малко знаех за някакъв неин син, бил той цял или на части. Оказа се, че вината била на моята непрокопсана майка — пак бабин израз — дето забягнала в Оклахома с някакъв мъж, който не се оженил за нея и накрая я зарязал с малко момиченце на име Джанет.
Майка ми изживя последните си пет-шест години сред облак от алкохолни пари в мизерно апартаментче в град Тулса. Макар че коварният съблазните отдавна бе напуснал живота й, тя така и не се прибра във Флорида. Казано с други думи, изобщо не й видях очите, откакто ме подхвърли на баба и напусна завинаги както нашия щат, така и живота ми. Все пак признавам, че за Коледа и рождения ден редовно ми пращаше картички, понякога придружени от няколко долара или отчайващо тясна риза.