— Ти си мой адвокат.
— Аз съм твой приятел и… — Въздъхнах дълбоко, докато край нас прелиташе тежък камион, повлякъл облак прах. — … и роднина.
Хлапакът ме изгледа скептично.
— Слушай, Кип, и двамата не знаем как да постъпим. Ти не знаеш какво е да бъдеш племенник, аз не знам какво е да си вуйчо. Значи трябва да се научим. Ако утре не те пратят в изправителен дом, ще те върна при баба.
Той ме изгледа странно, сякаш беше дълбоко засегнат, но не искаше да го покаже.
— Ще идвам да те посещавам — бързо добавих аз, — а и ти можеш да ми идваш на гости в Маями. Ще опитам да се държа като вуйчо — ще ти купувам сладолед, ще те водя на риболов…
— Или на кино.
— Точно така. А пък ти ще се държиш като племенник. Например… — Дявол да го вземе, какво всъщност правеха племенниците? — Например ще косиш тревата, ще сменяш маслото на олдсмобила и ще ми лъскаш сърфа.
— Трябва да ми покажеш как — радостно отговори той. Май наистина изгаряше от нетърпение да поработи.
— Дадено — съгласих се аз и плеснахме длани.
— Може ли довечера да отидем на кино? — попита Кип.
— Не. Имам среща с клиент.
— Да не е някой убиец като Джеф Бриджис в „Назъбеният ръб“?
— Не съм чувал някой да казва, че Баросо Шушумигата прилича на Джеф Бриджис — рекох аз. — Виж, с Дани де Вито имат известна прилика.
Натиснах съединителя до ламарината, стиснах хромираната топка на скоростния лост, после отпуснах педала, като същевременно дадох газ и изхвръкнах на пътя сред облак чакъл и мирис на изгоряла гума. Бях решил да науча племенника си на безопасно кормуване, а според мен първото правило в това отношение гласи: имаш ли две хиляди и двеста кубически сантиметра, използвай ги всичките.
Живея в къщичка от коралова скала между Поинсиана и Къмкуот авеню в квартала Коконът Гроув. Къщата прилича на двуетажна кутийка, но все още се крепи след шест десетилетия тропически урагани, многобройни нашествия на пийнали футболисти и пълната липса на поддръжка от моя страна. Малко след девет вечерта аз спрях олдсмобила под черницата, която ми служи вместо гараж и показах на Кип как се вдига гюрукът. Момчето наистина имаше желание да помогне. После грабнах торбата с цялото му имущество и го поведох към входната врата, която отворих, като блъснах със здравото си рамо подгизналото от влага дърво. Вратата изпъшка и се открехна. Или може би аз изпъшках, кой знае.
Вътре беше задушно и мрачно. Пуснах таванския вентилатор да пораздвижи застоялия въздух и вдигнах щорите. Откъм съседския двор нахлу зеленикавият луминесцентен блясък на осветлението против крадци. Махнах няколко бирени бутилки от сърфа, който е подпрян на две бетонни блокчета и служи за коктейлна масичка. После седнах, вдигнах крака върху него и се зачудих какво да правя сега.
Домът ми е обзаведен в стил „гимнастическа съблекалня“. Имам шикозна лампа, направена от шлем на „Делфините“. В ъгъла се въргаля ръждив акваланг, а до него стърчи голяма саксия, пълна със спечена пръст и вкаменели останки от фикус. Освен това има купища вестници, разхвърляни томове от „Законодателство на щата Флорида“ и няколко оръфани кримки от Джон Макдоналд.
Кип хвърли поглед из моята бърлога.
— А-ама че кочина! — заяви той и преди да ме изпревари, побързах да му кажа, че е досущ като в „Краля на рибарите“.
Хлапето ми се стори умърлушено. Досега не бях мислил за това, но вече придобивах някаква смътна представа по кое време си лягат децата. Канех се да го взема със себе си на срещата с Шушумигата. Сега обаче виждах, че няма да издържи.
Казах на Кип, че банята е на горния етаж вляво и той се изкатери по стълбите. Последвах го и сложих чисти чаршафи на леглото в гостната, където обикновено спят бившите ми колеги, когато пристигнат в града за поредната операция на коляното или да търсят място в клиниката за наркомани.
Потърсих Баросо Шушумигата по телефона, за да му кажа да дойде у дома вместо на обичайното ни място за срещи в Саут Бийч, но чух само телефонния секретар. По дяволите, сигурно вече беше потеглил натам. Нямах ни най-малка представа защо иска да се срещнем. Той не ми каза нищо, докато се уговаряхме по телефона. Някой ни наблюдавал — мене ли, него ли, така и не разбрах — и трябвало да поговорим. Сигурно искаше да ми изложи поредния си гениален план за превръщане на фъшкиите в злато, а аз започвах да се ядосвам, че ме откъсва от моето хлапе.