Досега нито веднъж не са ме канили в реномираните университети да водя лекции за съдебните доказателства или за изкуството на адвокатското слово. Адвокатите не прииждат на тумби да слушат заключителните ми речи. Освен това очевидно съм един от малцината юристи в страната, които не бяха поканени да коментират по телевизията процеса срещу О. Дж. Симпсън, макар че навярно съм единственият, който се е опитвал да го повали на футболното поле — безуспешно, признавам — през един снежен ден в Бъфало преди около милион години. Не познавам друга вълшебна тайна за победа във всяко дело, освен да играеш голф със съдиите и да спонсорираш кампаниите за тяхното преизбиране. Не знам какво си мислят заседателите, дори когато съм лепнал ухо на ключалката и слушам глъчката в кабинета им. С две думи казано, далеч не съм най-добрият адвокат на света. Нито дори най-добрият във високата сграда с изглед към Бискайския залив, където изкарвам коравия насъщен залък (е, понякога се случва и да е малко по-мек). Дипломата ми от задочното следване е залепена със скоч у дома в тоалетната. Прикрива пукнатата мазилка и ме кара да разсъждавам за печалното състояние на съдебната система по няколко пъти на ден — понякога и по-често, ако гледам света през мъглата, предизвикана от прекомерна консумация на напитки с висок градус.
Аз съм широкоплещест, рус, синеок и шията ми вечно заплашва да скъса горното копче на ризата. Приличам по-скоро на докер, отколкото на адвокат.
Преди около дванайсет години завърших право с четворка след една доста мижава кариера като защитник в отбора на „Делфините“ от Маями. През тази първа кариера, включваща и времето като спортист в колежа, изтърпях две операции на коляното, три пъти си навехнах рамото; имах счупен нос, китка, глезен и палец на крака — последното беше ужасно, цялото ми стъпало прилича по цвят и форма на патладжан.
През втората кариера ме осмиваха и унижаваха разни адвокати с костюми от „Армани“ и куфарчета от „Гучи“, попадах в затвора за оскърбление на тъпи съдии и от време на време получавах възнаграждение за труда си.
Никога не съм искал да бъда герой и в това отношение преуспявам.
През това влажно юнско утро седях върху тежкия дъбов стол зад масата на защитата, измислях идеи и отхвърлях повечето от тях, а клиентът до мен се въртеше и ме съветваше шепнешком, без изобщо да съм го питал. Привеждаше се толкова близо, че всеки път ми напомняше за бобената супа с чесън, която бе ял на закуска. Аз кимах мъдро, благодарях му за ценната помощ и гледах втренчено надписа над съдията: НИЕ, КОИТО РАБОТИМ ТУК, ДИРИМ ЕДИНСТВЕНО ИСТИНАТА.
Да бе, ако не се брои тлъстичката заплата.
Философите и поетите могат да търсят истината. Адвокатите се интересуват единствено от победата. Аз имам свой собствен кодекс, който няма да откриете в дебелите книги. Не лъжа съдиите, не подкупвам ченгетата и не крада от клиентите. Извън това си позволявам кажи-речи всичко. Но все пак подбирам чий екип ще надяна. Не защитавам наркотърговци и хора, който са причинили зло на деца. Да, знам, всеки има право на защита, а адвокатът не е длъжен да доказва невинността на своя клиент — той просто заставя обвинението да предяви неоспорими доказателства. Разпитвай свидетелите, излагай си тезата, ако имаш такава, пък да става каквото ще.
Дрън-дрън! Когато защитавам някого, трябва да му вляза под кожата, или под лъскавия костюм, да речем. Не съм прост наемник. Губя частица от себе си и взимам на нейно място нещичко от клиента. Това не означава, че защитавам само невинни хора. Ако го правех, щях да пукна от глад. След като завърших право, най-напред се хванах в служебната защита и първите ми клиенти бяха прекалено бедни, за да си позволят адвокат с поне един бял косъм. Много скоро разбрах, че бедността не прави хората благородни, а само зли. Доста неща научих и от срещите с някои редовни клиенти, които познаваха наказателния кодекс далеч по-добре от мен. Почти всички бяха виновни за нещо, макар че прокуратурата невинаги успяваше да го докаже.
В днешно време се занимавам с отрепки от по-висока класа. Клиентите ми са прекалено хитри, за да пердашат с дръжката на пистолета някой продавач от магазин за напитки заради стотина долара в касата. Но пък могат да представят цапаниците на безименен уличен художник за новооткрити творби на Салвадор Дали, да продават шишенца с разбито кисело мляко вместо сперма от расови бикове, или пък да пробутват прекопирани картички от Мачу Пикчу като тайни карти за откриване на съкровището на инките. Баросо Шушумигата е вършил всичко това. По няколко пъти.