Ха така! Моето хлапе, а?
Ето значи какво причинявало бащинството — или вуйчовството — на един волен мъж. Нима най-сетне почвах да се опитомявам?
Навлякох обичайното си облекло за среща с клиент — чиста тениска, рязани джинси и гуменки на бос крак — след това слязох долу. Зачудих се дали да не помоля някого от съседите да наглежда Кип. Само че беше неделя вечер и Фийби — трикратно развежданата рижава дама от отсрещната къща — организираше поредното си шантаво парти с непристойни изпълнения в джакузито. Хич не ми трябваше разни нейни приятелки да се мъкнат мокри насам и да развращават моя невръстен племенник.
Съседите ми не са лоши хора, но определено не стават за бавачки. Вече казах за Фийби; до нея живее Джефри, който по цяла нощ обикаля магистралите с видеокамера да снима зрелищни катастрофи; Мако пък си е построил къщичка в короната на едно дърво оттатък гъсталака от диви лимони. За да го посетиш, трябва да се катериш по въжена стълба и това никак не се харесва на разносвачите на призовки. Мако плете хамаци и ги разменя срещу риба с Хоумър Тигпен — бракониер на омари, който живее в първата къща на Поинсиана. Веднъж помогнах на Хоумър да се отърве от сериозни обвинения, заради които сигурно щяха да му отнемат лодката, и оттогава до днес не съм останал без омари в къщата. Понякога ми ги носи дори през разрешения сезон. Ето такива дреболии разкриват величието на нашата правна система. Само още веднъж ми е ставало тъй топло и радостно на душата — когато отървах един тип, дето обираше телефонните автомати, а той ми изплати целия хонорар в монети от десет и двайсет цента.
Чух откъм банята шум на вода и викнах на Кип непременно да си измие зъбите.
— И да движиш четката нагоре-надолу — уточних аз.
Мъничко се тревожех, че го оставям сам в непозната къща. Той беше добро хлапе. Голяма работа, че строшил някаква си витрина и изрисувал върху стената на един киносалон в Маями доста прилично изображение на Арнолд Шварценегер с пушка в ръце. От устата му излизало балонче с яркосин надпис: „Hasta la vista6, бейби“.
Според мен това си е съвсем разбираем протест от страна на едно момче, което пристига с автобус чак от Исламорада, за да види „Казабланка“ на големия екран и изведнъж открива, че управата на киносалона най-неочаквано е заменила жадувания филм с „Отмъщението на тритоните 3“. Смятам още, че управителят малко е прекалил, представяйки произшествието за терористичен акт. Във всеки случай категорично уверих Кип, че няма да иде на електрическия стол като Джими Кагни в „Ангели с мръсни лица“.
Тъкмо си мислех за утрешното съдебно заседание, когато Кип слезе по стълбите. Отначало помислих, че е по нощница, но после разпознах вехтата си фланелка с емблемата на „Делфините“, която му стигаше под коленете.
— Открих това в гардероба — рече той. — Може ли да спя така?
После се завъртя като манекен. На гърба беше изписано с бели букви ЛАСИТЪР. Отдолу имаше номер — 58.
— Страхотен си с нея — казах аз. — Твоя е.
Той се усмихна, прикри прозявката си с юмрук и пристъпи към мен. Нямах представа какво иска, но след малко се сетих. Прегърнах го за лека нощ, после някак отвътре ми дойде да го грабна на ръце. Изкачих се горе, пуснах Кип на леглото и го завих до брадичката.
— Лека нощ, Кип.
— Лека нощ, вуйчо Джейк — отвърна той с полузатворени очи и по лицето му се изписа кротка детска невинност.
По Дъглас Роуд стигнах до Гранд авеню, оттам завих надясно и подкарах към центъра на Коконът Гроув. За да избегна шумните хлапашки компании в неделната вечер, свърнах по Оук стрийт и продължих на север по Тайгъртейл. Излязох на Седемнайсето авеню, след това хванах шосе I-95 до магистралата Макартър, която водеше през залива право на изток към Маями Бийч. Намерих си място за паркиране близо до боклукчийските кофи зад един китайски ресторант и тръгнах пеш към стената от коралова скала, която огражда източната страна на улица Оушън Драйв.
Почти пълната луна висеше над океана и обливаше черната водна шир с меко сияние. Топлият югоизточен вятър въртеше над крайбрежните улици малки пясъчни вихрушки. Влюбени двойки от всички възможни сортове крачеха бавно покрай откритите кафенета, а по тротоарите се трупаше обичайното гъмжило от манекенки, фотографи, кандидат артисти, безработни красавици и прочее паплач. Всички те обикаляха кафенетата, спирайки за момент тук-там, колкото да привлекат по някой замрежен поглед откъм клиентите, които пиеха диетично капучино под рекламните чадъри. Изглежда, през този сезон на мода излизаше черното. Черни копринени панталони, черни сака с подплънки върху бели тениски. Имам предвид мъжете. Жените бяха с черни миниполи и черни мрежести чорапи.