Отначало се мъчех да не докосвам нищо — знаех от телевизионните сериали, че може да залича нечии отпечатъци. Случва се веднъж на стотина години да заловят неизвестен убиец по отпечатъците. Но най-често те само допълват онова, което вече се знае — например трима свидетели от магазина разпознават грабителя, а експертите потвърждават, че отпечатъците по пистолета са негови.
После си спомних, че Кип още чака в колата. Не исках да вижда повторно трупа, затова домъкнах табуретка от кухнята, изкатерих се върху нея и застанах лице срещу лице с мъртвеца. Парче медна тел бе омотано около шията му и закачено за вентилатора. Но това не беше причината за смъртта. Шареният плат се оказа вносна копринена вратовръзка, вързана от човек, който явно не знаеше как се прави „двоен уиндзър“. Възелът потъваше дълбоко в плътта точно под адамовата ябълка.
Вратовръзката беше нашарена с оранжеви и сини петна и би стояла великолепно на тъмен костюм и бяла памучна риза. Дори и сега изглеждаше великолепно.
Знаех си. Беше моята вратовръзка.
Слязох, минах в кухнята и намерих ножа, с който чистя риба. После се изкатерих отново, само че този път подпрях покойника под брадичката и почнах да стържа медната тел. След малко той рухна на пода като чувал с картофи. Слязох пак, метнах върху трупа една вехта плажна кърпа и отидох при колата.
Въведох Кип, казах му, че е бил прав, извиних се за недоверието и го уверих, че вече всичко е наред и полицаите скоро ще дойдат. Пуснах телевизора, за да отвлека вниманието му от безжизнената камара в ъгъла, но вероятно за пръв път в живота си той не прояви никакъв интерес към екрана. След някакви си деветдесет секунди страхът му се изпари напълно. Разбъбри се оживено, отрупа ме с въпроси и прояви желание да помогне. Обясни колко страхотно било да си имаме убийство вкъщи, а после попита често ли ми се случва и дали някой не иска да ме накисне, както направил Джин Хекман с Кевин Костнър в „Без изход“, който, ако случайно не знам, бил римейк на „Големият часовник“ с Чарлс Лоутън и Рей Миланд. Случайно не знаех. След това се заинтересува дали не можем да задържим трупа за малко, както направили в „Уикенд при Бърни“. Казах му да си затваря устата, но той продължи да дърдори и накрая разбрах, че за него цялата тази история е нереална. Приемаше я просто като поредния филм.
Мъчех се да събера мисли, да проумея какво става, но Кип упорито ми разправяше филм подир филм, затова накрая го отмъкнах в кухнята, отворих хладилника и щракнах порцелановата запушалка на бутилка „Гролш“. Намерих две чаши, огледах дали няма заразни бацили по тях и ги напълних догоре.
— Какво ще речеш да пийнем по бира, Кип? — попитах аз и му подадох едната.
— Еха-а, страшно си готин, вуйчо Джейк — възкликна той.
Възприех това като знак, че имам талант на възпитател.
Изпразних чашата на един дъх, а Кип отпи малко от своята и се намръщи. После изпих още една бира, седнал на табуретка до кухненския плот, и усетих как пулсът ми се успокоява. Трябваше да си размърдам мозъка, да обмисля какво знам и какво не знам. Имах стотици въпроси, но всички те в крайна сметка се свеждаха до два.
Какво търсеше Кайл Хорнбак в моята къща и кой го беше убил?
За да намеря отговора, трябваше най-напред да обмисля онова, което Чарли Ригс нарича ключов въпрос при всяко неразкрито престъпление. Cui bono? Кому е изгодно? Ако не стигнех самичък до отговора, Ейб Соколов непременно щеше да ми го каже. Само че най-напред щеше да ме попита за нещо, над което си блъсках главата откакто свалих трупа.
Къде, по дяволите, беше Баросо Шушумигата?
Първи пристигнаха детективите — един бял майор на пенсионна възраст и един млад латиноамериканец, който не спомена какъв чин има. По-старият имаше уморени очи, кафяв летен костюм и лъснати черни обувки. Младокът беше с бяла спортна риза и кървавочервена вратовръзка. С грамадните си ръчища и скосените рамене приличаше на щангист. Познавах майора от времето, когато работех като служебен защитник, но досега не бяхме имали общ случай. Младока го виждах за пръв път.
Ейб Соколов довтаса пет минути по-късно. След като се увериха, че не става дума за естествена смърт, викнаха щастливеца, комуто се бе паднало да е дежурен съдебен лекар в неделя вечер. През следващите десетина минути Соколов ми три сол на главата задето съм разбъркал уликите. После младият детектив разкърши мускули и се обади в участъка да пратят момчетата от екипа, които всъщност се оказаха две жени — негърка и азиатка. Те пристигнаха, подмятайки фотоапарати, рулетки, шишенца с прахчета и прочее технологически джунджурии. Кип тръгна подир тях с широко разтворени очи и затворена уста, само веднъж попита защо истинските полицаи носят пистолети „Глок“, а Мел Гибсън в „Смъртоносно оръжие“ използва „Берета“.