Аз се бях настанил на продънения диван, а двамата детективи седяха на разнокалибрени столове от двете ми страни. Ейб Соколов крачеше напред-назад. Носеше задължителното си облекло — черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка, но по случай неделната вечер вратовръзката беше леко разхлабена.
Както се полага, майорът взе да задава въпроси, а аз нямах отговори за тях. Не, не съм чакал Кайл Хорнбак да ме навести. Да, винаги оставям вратата отключена; по-добре крадците да влязат кротко и мирно, отколкото да разбият цялата къща. Освен това вратата е толкова изкорубена от влагата, че само аз знам къде да я блъсна с рамо.
Къде съм бил тази вечер? На Саут Бийч. Да, оставил съм момчето самичко.
Жените пропъдиха Кип, за да фотографират тялото на спокойствие. Момчето дойде до мен на дивана и аз го прегърнах през рамото. Въпреки вентилатора температурата в къщата беше около двайсет и седем градуса, тъй че не ми се вярваше Кип да е настръхнал от студ. Може би най-сетне започваше да проумява, че всичко е истина.
Майорът попита Кип какво знае и той повтори историята. Стъпки, някой отваря и затваря вратата, после влиза в моята спалня…
— Сигурно тогава е взел вратовръзката — обадих се аз.
— Млъквай, Джейк — сряза ме Соколов, продължавайки да кръстосва напред-назад.
Кип продължи. Гласове долу, шум от разместени мебели, външната врата се затваря. Той пропълзява до стълбището, вижда как трупът се върти, хвърляйки сенки из стаята, тогава се връща обратно и излиза през прозореца. Точно както го разказа и на мен, без никакви допълнения.
— Добър опит, Ейб — казах аз, — но не вярвам момчето да го е убило, макар че няма алиби.
— Ами ти, Джейк? Имаш ли си алиби?
— Какво означава това?
— Слушай, Джейк, дай да се разберем от самото начало. Това тук е разследване на убийство и въпросите…
— … ги задавам аз — прекъсна го Кип. — Ако не ти се харесва, можем да продължим в участъка.
Усмирих хлапето със строг поглед.
— Давай, Ейб. Питай каквото ще питаш.
— Къде е твоят клиент? — попита Ейб Соколов.
— Кой точно? Нали знаеш, в момента имам поне двама-трима.
— Джейк, не ме баламосвай. Къде е Луи Баросо?
— Не знам — отговорих чистосърдечно аз.
— Кога го видя за последен път?
— Преди три дни.
Бих могъл да добавя „в кабинета си“, но въпросът беше кога, не къде, а аз съветвам клиентите си да отговарят каквото ги питат и нищо повече.
— Къде? — попита Соколов.
— В кабинета си.
— Каква работа имаше той в кабинета ти?
— Както обикновено — да тръска пепел по килима и да флиртува със секретарката.
Соколов ме изгледа кръвнишки.
— Споменавал ли е за Кайл Хорнбак?
— Да, попита ме дали може да убие Кайл в моята къща и евентуално да го прибави към мебелировката в хола.
Мускулестият млад детектив надигна глава.
— Наистина ли го каза?
Майорът разтърка чело, като че страдаше от главоболие, а Ейб престана да крачи и впи поглед в мен.
— Джейк, не се гъбаркай с мен, разбра ли?
— Да бе — изрече Кип със застрашителен глас, доколкото може да е застрашителен тенорът на единайсетгодишно хлапе. — Можем да го свършим по лесния или по трудния начин, тъй че решавай сам, мой човек.
— Какво ви става на вас двамата? — навъси се Соколов.
Точно тогава Кип изпъна врат и ми прошушна нещо. Аз го потупах по настръхналата ръка и отговорих също тъй шепнешком. Черните очи на Соколов ме стрелнаха въпросително, затова отговорих:
— Той казва, че приличаш на Франк Синатра в „Първият смъртен грях“.
— Аха.
— А пък аз му казах, че Синатра има по-свястна перука.
— Аз не нося перука.
— Тъй ли? Не ти личи.
Майорът се изкашля.
— Мистър Ласитър, очаквахте ли посетители тази вечер?
— Не — тихо отвърнах аз.
— Защо напуснахте къщата?
— Както вече ви казах, имах среща с един човек.
Когато е възможно, предпочитам да казвам на ченгетата истината.