7.
Мотел „Бейтс“
— Щатът Флорида срещу Силвестър Хюстън Конклин — обяви приставът. — Явете се за съдебно решение.
— Хайде — сръчка ме Кип. — Ние сме.
Изгледах го с недоумение.
— Майка ми много харесва Силвестър Сталоун — обясни той. — Роден съм в Хюстън и доколкото й е известно, фамилията на баща ми била Конклин.
Приставът подвикна отново, този път по-силно, и ние се помъкнахме от малката чакалня към залата. Тази сутрин бях заръчал на Кип, тоест Силвестър Хюстън, да облече най-хубавите си дрехи, а за него това очевидно значеше да нахлузи маратонки с дебела подметка на бос крак, джинси с дупки на коленете и тениска, възхваляваща „Рибата, която спаси Питсбърг“. Аз пък се бях издокарал с бял ленен костюм в безуспешен опит да заприличам на южняшки джентълмен.
Намирахме се във владенията на Негова Светлост Т. Боун Колридж — отдавнашен съдия в съда за непълнолетни на област Дейд и пламенен привърженик на „Алигаторите“ от Флоридския университет. Доколкото знаех, в целия щат само той носеше съдийска тога в синьо и оранжево. Из кабинета му се трупаха топки с автографи, снимки на Негова Светлост с треньори и футболисти, шлемове, фланелки, подплънки, та дори и бандажът, който носил Стив Спуриър в деня, когато спечелил купата „Хайсман“.
Съдът за непълнолетни е тежка бетонна сграда със сенчести подлези, водещи към унило бетонно дворче. Намира се на Двайсет и седмо авеню в квартала, обозначаван някога на полицейските карти като Централен негърски район. Наоколо е пълно със заложни къщи, автомобилни гробища, складове за дървесина и пазарчета за крадени авточасти. Само на две-три пресечки от съда има оръжеен магазин с бронирани стъкла и въртящо се чекмедже за подаване на парите. Когато пристигнахме, оставих колата на паркинг с три реда бодлива тел. После хванах Кип за малката потна ръчичка и го поведох към съда през лабиринта от административни сгради.
— Здрасти, петдесет и осми — поздрави ме съдията, отдавайки заслуженото на моята кратка, но затова пък безславна футболна кариера. — Рядко се мяркаш по детски дела.
— Добър ден, Ваша Светлост — отвърнах аз и леко приведох глава. Както повечето адвокати съм готов да се кланям и да целувам одеждите на съдията, ако това би помогнало да спечеля.
— Слушай, Джейк, според теб как ще се представят „Алигаторите“ тази есен?
— Мисля, че ще направят единайсет мача. Може и дванайсет, ако стигнат до четвъртфиналите.
— Аз пък вярвам, че момчетата ще стигнат до края. Тоя път купата не им мърда — заяви съдията с твърдата убеденост, която проявяваше всяко лято. Много го дразнеше, че Университетът на Маями има вече четири национални титли, а неговата алма-матер не е докопала нито една. — Дай да видим сега какво злодеяние те води насам.
Съдията се приведе над масата и прелисти някаква папка. Имаше топчест нос, нашарен с пурпурни вени и голяма плешива глава, която лъщеше под луминесцентните лампи. Тежеше около сто и трийсет кила при ръст метър и седемдесет. Обичаше да намеква, че в колежа е играл футбол, но адвокатите тайничко разнасяха стар абитуриентски албум, от който излизаше, че е припарвал до терена само в качеството на запалянко.
Без да откъсва поглед от папката, съдията зацъка с език. Това му влизаше в задълженията — да сплашва дечурлигата.
— Злоумишлено хулиганство — обяви гръмогласно той, като вдигна едрата си глава и изгледа свирепо Кип. — Навлизане в чужда собственост и унищожаване на имущество. Много сериозни обвинения. Признаваш ли си вината, синко?
Канех се да отвърна „Невинен е, Ваша Светлост“, но невръстният ми клиент се оказа по-бърз.
— Хей, дядка — подвикна той, — като минаваш през оня металдетектор на входа, кое засича по-напред — бръмбарите в главата ти, или бастуна, дето си го глътнал?
Съдията пламна като божур.
Аз онемях.
По устните на Кип плъзна зловеща усмивка, каквато не бях виждал досега. Изобщо не приличаше на себе си. Което ме накара да си помисля, че може пък и да не е той. Помъчих се да доразвия тази идея, но гръмовният глас на съдията прекъсна разсъжденията ми.
— Млади човече, това е нечувано оскърбление на съда! Гледам челото ти и виждам върху него изписано с едри букви „изправителен дом“. Джейк, този твой клиент е не-по-пра-вим.
— Ваша Светлост — отвърнах аз, — това не бяха негови думи.
— Да не би да намекваш, че вече не чувам добре?