Доктор Корнблум помълча и хвърли строг поглед към съдията, за да подчертае значението на думите си. След това продължи:
— През повечето време детето остава само и гледа телевизия, най-вече филми. Не е щастливо дете. Всъщност неговата реалност е изпълнена с болка, безнадеждност и самота. По тази причина то търси път за бягство. Фантазиите от филмите стават негова реалност.
— Важни ли са тези филми за момчето? — попитах аз.
— Изключително важни. Детето не просто ги гледа. То се превръща в техен участник. Филмите стават реални.
— А има ли разлика между гледането на филми по телевизията и в киносалон?
— Огромна. За него големият екран подсилва реалността на филма. В киносалона детето може да се разтвори, да потъне в мащабите на прожекцията, в дълбините на стереофоничното озвучаване.
Нещата вървяха по мед и масло.
— А какво става, докторе, ако някой му отнеме тази възможност?
— Очевидно това ще е кражба на неговата реалност. Реакцията му ще е несъразмерно яростна в сравнение с дребното произшествие, или поне така ще изглежда за нас, които не обръщаме на филмите подобно внимание. Разбирате ли, момчето е овладяло своята депресия, бих казал, че я държи стегната в стоманен обръч. Търси бягство от нея във филмите. Но отнемем ли тази възможност, депресията се превръща в гняв и ярост, а последствията, както виждаме, водят до неправомерно деяние в знак на протест срещу отмяната на любимия му филм.
— Очаквате ли подобно поведение да се повтори?
— Най-вероятно не. Става дума за изключение. Постъпката е продиктувана от крайно рядката комбинация между страстното му очакване да гледа „Казабланка“ и неочакваната отмяна на прожекцията, след като детето вече е хванало автобус за Маями.
— Смятате ли, че пращането му в изправително заведение би помогнало?
— Не. Момчето се нуждае от силна мъжествена фигура, от човек, комуто да вярва и да подражава. Не му трябват тъмничари.
— Благодаря — казах аз и кимнах на доктор Корнблум в знак, че добре си е свършил работата.
Обвинението нямаше въпроси. Моят свидетел слезе от подиума и седна на първия ред. Можех да призова Кип за свидетел, но след последната издънка му нямах вяра. Освен това Корнблум вече бе оправил нещата. Човекът се стараеше, при това без никакъв хонорар, защото срещу него имаше заведен иск за лекарска некомпетентност и бях обещал да го защитавам безплатно.
Казах на съдията, че защитата е приключила и той уморено разтри с юмрук слепоочията си.
— Имам въпрос към защитата. Нещо не ги разбирам тия психологически дивотии. Казваш, че се е разбеснял заради филмите.
— Не съвсем, Ваша Светлост. Лишаването от филма е пуснало на свобода натрупания му гняв срещу самотното детство.
— Е, не можем да му позволим да цапоти целия град всеки път, щом отменят някоя прожекция, нали така?
Трудно е да намериш отговор на тъп въпрос, затова не се и опитах.
— Джейк — грейна изведнъж съдията, — може ли да питам момчето за нещо?
Колебаех се. Не въпросът ме тревожеше, а отговорът. Освен това исках да пристъпя към заключителната реч и да разкажа на съдията, че хората са драскали по стените още в Древния Рим. Но нямаше как да възразя, тъй че отговорих:
— Питайте, Ваша Светлост.
— Синко — рече съдията, свеждайки поглед към Кип, — помниш ли как извърши това ужасно деяние?
— Помня всяка подробност — заяви Кип. — Германците бяха в сиво, а ти в синьо…
— Ваша Светлост, това е от „Казабланка“! — изревах аз.
— … и оранжево — довърши Кип, без да откъсва очи от двуцветната тога на съдията.
— Съдия Колридж — хвърлих се аз в отчаяна акция, само и само да заглуша приказките на хлапето, — очевидно доктор Корнблум има право. Детето е объркано от живота и безнадеждно затънало в киното. То не знае какво говори. То…
— Млъквай, Джейк! А сега, синко, погледни ме в очите. Хайде да ми помогнеш, защото не знам какво да те правя. Мога да те поставя под домашен арест или под общински контрол. Мога и да те вкарам в програмата за интензивен контрол. Мога да те пратя в изправително заведение или да те зачисля към програмата за алтернативна помощ. Господ ми е свидетел, при нас програми — колкото бълхи у кучето.