Не попитах, но обяснението не закъсня.
— Джон Уейн — добави Кип, после ме хвана за ръката и преплете пръсти с моите.
8.
Мотив, възможност и начин
След съда или apres cour, както се изразява на френски един от колегите ми, аз отново бях в кабинета си и гледах с отвращение входящата кореспонденция, когато Ейб Соколов позвъни по пряката линия. Той поздрави както винаги, тоест излая фамилията ми с обвинителен тон, после нареди да си домъкна задника в апартамента на Баросо Шушумигата. Обещах му да направя нещо повече — да се домъкна цял-целеничък.
И тъй, напуснах купищата нахални послания от противникови адвокати, които сами си просеха още по-оскърбителни отговори. Това е стара игра в нашия занаят: пишем си писма и обвиняваме вражеския клиент с все по-пиперливи изрази, докато накрая някой от двамата адвокати заведе дело за обида. Веднъж в някакъв си мизерен спор за граница между парцели Х. Т. Патерсън съчини писмо от цели дванайсет страници, обвиняващо моя клиент в какво ли не — от измама, лъжа и двуличие до подозрението, че именно той е бил на оная могилка в Далас. Поради липса на време отговорих лаконично: „Майната ти; чакай аргументиран отговор“. Както е казал Гьоте, или може би моят стар треньор Дон Шула, „Когато не достигат идеи, и думите вършат работа“.
Преди да изляза, отидох да проверя Кип, който се бе настанил в заседателната зала — великолепно помещение, декорирано с махагон, цветно стъкло и мрамор, изцяло за сметка на нашите благодарни, или поне стреснати клиенти. Носеше се слух, че снима на видео всички служителки от кантората под предлог, че бил режисьор на „Порки IV“. Изглежда, на никого не бе направило впечатление, когато помолил момичето от приемната да си свали блузата за пробни снимки. Аз обаче го наказах с целодневен арест и той изобщо не възрази, тъй като в залата имаше телевизор.
Моята секретарка Синди и две млади сътруднички се суетяха около невръстния ми роднина, който седеше в едно от кожените кресла, вирнал маратонки върху мраморния плот на заседателната маса, и гледаше по вградения телевизор някакъв черно-бял филм. Жените го тъпчеха с понички и газирани напитки от бюфета и се прехласваха колко бил рус и синеок.
— Тоя твой племенник е невероятен сладуран — заяви Синди, която също като шефа си е готова на всичко, само и само да не седи зад бюрото. — Ще стане същинска напаст за дамите.
— Джеймс Кагни, 1933 година — избъбри хлапакът през полепналата по устните му пудра захар.
— Ъ? — обърка се Синди.
Твърде добре познавах това нейно изражение. Тя работеше с мен още от служебната защита и беше малко необичайна фигура за една голяма правна кантора със седалище, разположено на трийсет и два етажа над Бискайския залив. Носеше минипола, оранжево червило и огромни нокти, лакирани във всички цветове на дъгата, без да броим пайетите. А почнеше ли да трака на машина, имах чувството, че слушам как японски готвач кълца зеленчуци.
— Слушай, Синди, трябва да бягам. Ако няма да ти е много трудно, би ли написала днес следобед няколко молби до съда? По-късно ще се върна да прибера малкия лорд Фаунтлерой.
— Фреди Бартоломю — съобщи Кип, без да откъсва очи от екрана. — А в телевизионния римейк играеше Рики Шрьодер.
Заварих олдсмобила там, където го бях оставил — нещо, за което шансът винаги е петдесет процента в една област, където се крадат по сто автомобила дневно. Някои се превръщат в резервни части, други биват откарани за продажба по островите, а трети — след пребоядисване изникват като местни таксита. Бях паркирал до металносин спортен „Мерцедес SL 300“. В сравнение с моя огнедишащ звяр германската машина изглеждаше дребна и женствена.
Излязох от паркинга и подкарах по Бискейн Булевард. Това е нашата образцова централна улица, минаваща покрай залива. Широката средна ивица е обрасла с огромни палми, между които се сбират проститутки, джебчии и травестити, макар че по празниците обикновено ги пропъждат оттам. Булевардът се пресича с Флаглър стрийт, която води право на запад покрай областния съд и осигурява забавна разходка сред тълпи от улични търговци, просяци и туристи, бъбрещи на всевъзможни езици, с изключение на английския.
Днес имах да измина кратко разстояние на север покрай Бейфронт Парк, където фонтанът за милиони долари, построен от Клод и Милдред Пепър, стои сух и прашен, защото кметството няма пари да плати тока за помпите му. Веднага след парка идва Бейсайд — открита търговска зона с магазинчета за тениски и малки барчета. От западната страна на булеварда някога се издигаше емблемата на „Копъртон“ — кученце, което дърпа банския на малко момиче. Днес вече я няма. Изчезна заедно със старата библиотека, съборена при реконструкцията на парка. Няма ги и хотелите „Кълъмбъс“ и „Макалистър“, които най-напред бяха закупени от някакви араби, а после разрушени наред с редица други местни забележителности, включително „Маями Нюз“, „Истърн Еърлайнс“ и „Пан Ам“. Нещата се променят, но рядко към по-добро.