След четири минути бях на Венецианската магистрала — мост, прокаран по изкуствени островчета към Маями Бийч. Шушумигата живееше на първото островче след бариерите, в един от ония скосени блокове, които напомнят пирамиди на древните индианци. Бях ходил там и преди, но никога под полицейска охрана. Двама униформени полицаи стояха във фоайето. Трети чакаше до асансьора и натисна десетия бутон вместо мен. Четвърти отвори вратата на апартамента и ме въведе вътре.
Апартаментът бе обзаведен в черно и бяло. Бели стени с постмодернистични картини, бял мраморен под, черни мебели. Шушумигата бе проявил здравия разум да не се заема сам с декорацията, иначе сигурно щеше да наблъска навсякъде плюш и кадифе в пурпурни тонове.
Ейб Соколов и неговият приятел, старият детектив от отдел „Убийства“, седяха на черния кожен диван в хола. През плъзгащата се стъклена врата видях на терасата да стои жена с гръб към мен. Тутакси разпознах ъгловатата фигура и дългата черна коса на Хосефина Ховита Баросо.
Не разговаряха. Явно бяха тук от доста време. Из хола тегнеше мрачното настроение на неразкрито убийство и имах чувството, че ще ме отведат в съседната стая да огледам трупа на Шушумигата. Климатикът беше засилен до дупка и аз потръпнах под тънкия ленен костюм. Ченгетата понякога се стараят да охладят мъртвеца. Както всички нормални хора, и те трудно понасят тежките миризми. Но не долавях из въздуха нито лепкавия сладникав мирис на прясна кръв, нито вонята на разложена плът. След това си припомних, че Шушумигата не обича да се поти. Винаги държеше термостата на шестнайсет градуса и се разкарваше из къщи по копринено бельо.
Ейб Соколов ми направи знак да седна, или по-скоро да се излегна върху един неудобен стол от черна пластмаса с формата на тилда. На стъклената масичка за кафе имаше три стилни свещи с различна дължина, поставени в грубо изваяни свещници от черен гранит. До тях лежеше дебела книга за изкуството, която Шушумигата едва ли щеше някога да разгърне, освен ако се захванеше да продава фалшификати на Ван Гог. Настаних се на стола без да получа дискова херния и Соколов изрече:
— Къде се е дянал, по дяволите?
— Шушумигата ли?
— Не, съдията Картър.
— Няма ли го тук? Да не е мъртъв?
— Ще те попитам още веднъж. Къде се е дянал?
— Ейб, мисля, че вече имахме подобен разговор.
— Да, само че ти премълча нещо. — Той метна на масичката джобно календарче с кожена подвързия, след това го разгърна. — Хайде, виж.
Листчето беше за вчерашния ден — 26 юни, неделя. Върху него бе надраскано с кривия почерк на Шушумигата: „10 ча. Среща с Джейк“.
— Десет ча — казах аз. — Звучи като нов латиноамерикански танц.
— Я стига, Джейк. Много добре знаеш за какво става дума.
Всъщност не знаех.
— Накъде биеш?
— Ти ни каза, че не си виждал Баросо от четвъртък насам.
— Така е.
Соколов се изкашля като гладен питбул.
— Освен това каза, че снощи не си очаквал посещение.
— Вярно. Не чаках никого у дома.
Детективът се размърда.
— Можем още сега да те приберем за възпрепятстване на разследването.
— И каква полза? — попитах аз.
Никакъв отговор. И двамата се нуждаеха от моята помощ, само че с грубости нямаше да я получат. Накрая детективът каза:
— Снощи, след твоето обаждане, пратихме тук полицейска кола. Нямало никого. Пазачът казва, че някъде между осем и осем и половина Баросо излязъл от гаража със своя зелен „Рейндж Ровър“. Върнал се около три часа по-късно. Малко след това пак потеглил, този път с бясна скорост и на изхода едва не се сблъскал с някаква влизаща кола. Тази сутрин взехме заповед за обиск и ето ни тук.
— Какво е обвинението? — попитах аз. — Безотговорно шофиране ли?
Соколов не обърна внимание на закачката.
— Ето как виждам нещата. Баросо и Хорнбак идват при теб с надеждата да изгладиш разногласията помежду им. Баросо знае, че Хорнбак се кани да направи самопризнания и е готов да му плати за мълчанието. Но теб те няма, преговорите тръгват зле, накрая Баросо упоява Хорнбак и го удушава. След като обесва трупа, Баросо се връща тук, събира каквото му трябва и духва.