— Чисто и просто за зарибяване. Как да подмамва баламите без шарени картинки?
— Никога няма да му простиш, нали?
— Той не заслужава прошка.
— Много си жестока — казах аз.
Тя се загледа в мен и очите й сякаш литнаха нейде отвъд годините, или може би само така си въобразявах.
— Знаеш ли кое ме вбесява у теб, Джейк?
— Знам до най-дребни подробности.
— Твоята наивност. Мирогледът ти е като на одъртял бойскаут. Сигурно още помагаш на бабичките да пресекат улицата.
— И на по-младите не прощавам, ако ми паднат.
Под розовите лъчи на залеза мургавото й лице сияеше с цвета на cafe au lait12. Усмихнах се изкусително и погледнах право в черните кадифени очи.
Хосефина Ховита Баросо не се разтопи. Не припадна. Само присви очи съвсем леко, огледа ме изпитателно и накрая каза:
— Все още си адски привлекателен мъж, Джейк Ласитър.
Това не го бях очаквал.
— Имаш характер — продължи тя — и успяваш да излъчиш около себе си едновременно топлина и чувство за сила. Имаш буйна коса като неожъната житна нива, тенът ти издава, че твърде често се излежаваш на плажа, а размерите ти привличат окото. Слава богу, че не носиш сако с подплънки, иначе нямаше да можеш да минаваш през вратите.
Разговорът започваше да ми харесва.
— Ужасно си сантиментален и затова изобщо не можеш да преценяваш хората. Вероятно си умен, макар че едва ли някой те е смятал за гениален, освен може би двама-трима от твоите съотборници с коефициент на интелигентност колкото номерата на екипите им. Ти си бунтар по природа, решил по някаква странна случайност да работи в областта на правото. Колкото до адвокатските ти методи, те може и да не нарушават етиката в пълния смисъл на думата, но определено не съдържат и капка морал…
Струваше ли ми се, или наистина тонът почваше да се променя?
— … В теб има известна доза небрежен, ленив чар. Когато се усмихваш, целите ти очи засияват и вероятно много жени те смятат за неустоим — най-вече барманки, манекенки и разни плиткоумни хлапачки.
Нещо ми подсказа, че се задава едно голямо „но“.
— Но ако смяташ, че само с усмивка и изкусителен смях ще ме вкараш в леглото си, дълбоко се лъжеш, мошенико.
— Мошенико, а? Къде остана mi corazon13?
— Това са минали работи. Честна дума, почти не ги помня.
— Не ти вярвам.
— Тъй ли? А ти какво помниш?
— Много обич — казах аз — и много тропически нощи.
— Нещо друго?
— Скандали, много скандали.
— Виж, това го помня. И помня как ме заряза.
— Все още държа на теб — казах аз и сам се изненадах от думите си.
Очите й ме измериха само за миг.
— Носталгия, Джейк. Не се увличай. В момента си фантазираш, чудиш се как да запалиш отново нещо, което отдавна е догоряло. Искаш пак да се върнеш в младостта.
— Не бях чак толкова млад.
— Играеше футбол, забавляваше се и бъдещето изглеждаше безгранично. Каквото и да си мислиш, че изпитваш сега, не е истинско.
Опитах се да определя какво точно изпитвам и дали е истинско, или не. Не беше много лесно.
— Ами, изпитвам… или по-точно се питам дали не съм се въртял около брат ти толкова много години само за да поддържам някаква връзка с теб.
— А сега?
— Сега се чудя дали не искаш да опитаме още веднъж.
За момент очите й омекнаха. Из главата й сякаш прелетя рояк мисли, но не успях да доловя нито една. Тя сбръчка чело. Не се усмихна, но и не се намръщи. Обработваше информацията, пресмяташе какво й трябва и какво не. После моментът отмина. Замисленото изражение изчезна. Сякаш се бе заставила да не отстъпва, да не проявява признак на слабост, какъвто представляваше за нея всяко чувство, освен едно — гневът. Очите й заблестяха решително, а в гласа й прокънтя стомана и огън.
— Никога, никога, никога. Що се отнася до мен, Джейкъб Ласитър, ти представляваш единствено глашатай на онзи мой пропаднал брат. И двамата сте една стока. За мен ти си враг, разбра ли?
Ама че работа! От безоблачни небеса, изведнъж се озовах в тропическа буря. Бях буквално потресен от тази внезапна ярост.
— Не разбирам — казах аз.
Тя духна облаче дим в лицето ми — доста трудна работа, когато го правиш срещу вятъра.
— Ти си безнадежден. Защо не вземеш да направиш нещо полезно? Например да откриеш брат ми и да го доведеш.