Преди да отговоря, Ейб Соколов подвикна от хола:
— Ей, Джейк, ела насам.
Мисля, че Соколов обича да ме командва. Може би така компенсира унижението от няколкото дела, в които съм го побеждавал. Влязох вътре, готов да изслушам поредната грубост. Джоу-Джоу ме последва плътно и аз си помислих, че по-късно ще трябва да проверя дали от гърба ми не стърчи дръжката на кинжал.
Шкафовете за документи от кабинета на Шушумигата бяха домъкнати в хола. Отегчените полицаи старателно претърсваха съдържанието на чекмеджетата. В антрето лежеше преобърнат старинен бидон за мляко, боядисан с яркооранжев лак. От него се бяха изсипали десетина изящно гравирани бастуна и два-три чадъра. Бастуните не бяха само за декорация. Шушумигата ги използваше откакто си разтегна коленните сухожилия, докато се измъкваше от кофа за боклук, пълна с кредитни разписки.
Сега Соколов обикаляше из хола, стиснал красив бастун от черешово дърво с полирана топка на върха. В тая работа определено имаше фалически елементи, но не си направих труда да споделя това впечатление със Соколов, който внезапно размаха към мен проклетата тояга.
— Знаеш ли какво пише в онези документи? — попита той, сочейки към няколко купчинки хартия върху коктейлната масичка.
— Не знам, Ейб. Ти ми кажи.
Той се подпря на бастуна и приведе глава над масичката като чиновник от някой роман на Дикенс. Сбръчка чело и плъзна пръст по един от документите.
— Ако не мърдаш устни, ще четеш по-бързо — посъветвах го аз.
— Що за дяволия е тази корпорация „Съкровищница на Скалистите планини“?
— Компания, основана от Шушумигата — обясних аз.
— Това го видях. С какво се занимава?
— Издирва съкровища.
Соколов се навъси.
— Баросо не беше ли вече осъждан за нещо подобно? Ако не греша, по едно време продаваше акции от някакво дружество за издирване на подводни съкровища около островите.
— Бяха само граждански дела и ставаше дума за потънали испански галеони — поправих го аз. — Сега ще търси злато и сребро в планините на Колорадо.
— Да, точно така пише в раздела „Основна дейност“. — Соколов прелисти няколко страници и зачете на глас: — „Компанията ще използва най-съвременна техника в усилията си да открие и регистрира като своя собственост един или няколко от следните обекти: Съкровището на арапахската принцеса, Златната мумия, Съкровището от Апахската клисура, La caverna de oro14, Мината на изгубения холандец, Съкровището от Адския каньон, Изгубената мина на Мокасиновия Бил, Мината в Изчезналото дере. Съкровището край Дяволската глава…“ — Соколов затвори папката и ме погледна. — Абе, Джейк, ти как се забърка в тия щуротии из Дивия запад?
— Какви ги говориш?
Той отново разгърна, този път на деловата част.
— Тук пише, че си акционер с десет процента участие…
— Вярно.
— И секретар-ковчежник на компанията.
— Какво?
— Плюс това главен юрисконсулт.
— Какво? — повторих аз.
— Чу ме. Включен си в рекламния проспект за потенциални капиталовложители. Описват те като един от най-известните адвокати във Флорида. Кой го е писал, баба ти ли?
— Нищо не знам за тая работа — откровено признах аз. — Шушумигата ми даде акциите вместо хонорар, но изобщо не съм давал съгласие да ме прави съдружник или да използва името ми. Знаеш, че за нищо на света не бих поел подобен риск.
Продължавайки да се подпира на бастуна, Соколов отново зачете папката.
— В биографията на Шушумигата не се споменава нищо за досегашните му съдебни процеси. Как му се вика на това, Джейк?
— Утаяване на съществени факти — казах аз.
— Точно така. Федералните власти сигурно ще се заинтересуват, нали? Я да видим какво друго има. — Той прелисти още няколко страници. — Дяловете от корпорацията са разпределени както следва: двайсет процента на Луис Баросо, десет на Джейкъб Ласитър и седемдесет на Кит Карсън Симарон.
— Кой?
— И аз това щях да те питам, Джейк.
— Да пукна ако знам. Звучи ми като каубойско име.
Соколов затвори папките. Погледна детектива, после Джоу-Джоу Баросо и накрая мен. Не каза нищо. Беше изпаднал в състоянието си на гениален мислител. След малко отново закрачи, потропвайки с бастуна по плочките. В момента бях готов да го обявя за най-големия досадник на този свят. Той спря до стъклената врата на терасата и се загледа към гладките води на канала. По неотдавна реконструираната магистрала „Макартър“ течеше поток от коли, а под нас лекият ветрец полюшваше палмовите вейки. Най-сетне Соколов се обърна към мен.