— Джейк, залагам всичкото злато от Апахската клисура, че Кайл Хорнбак се е канел да пропее за корпорация „Съкровищница на Скалистите планини“. Далечко е от нашите места, но сто на сто е поредната пирамида на Шушумигата. Колкото до теб… знаех си, че от време на време вършиш по някоя пакост, но право да ти кажа, разочарован съм.
— Ейб, изслушай ме. Аз…
— Чакай да довърша. Ето как виждам нещата. Шушумигата осъзнава, че вече не е желан тук. Кайл организира продажбите в Колорадо, а онзи Карсън вероятно прибира парите и като местен човек осигурява известна правдоподобност на цялата комбина. Значи с правните проблеми трябва да се заемеш ти.
— Ейб, не ме слушаш. Никога не съм давал съгласие да работя за тази компания. Не съм искал проклетите акции и не съм писал рекламната брошура. Доколкото знам, компанията е напълно законна, но дори и да не е, къде са ти доказателствата, че Шушумигата е убил Кайл?
— Кой говори за Шушумигата? Започвам да си мисля, че имаш право. Баросо е страхлив. Не би прибягнал към насилие, ако някой не му стои зад гърба.
— Като кой например? Или май правилното беше „като кого“?
— Да речем, собственикът на къщата, където беше извършено убийството. Същият, чиято вратовръзка е използвана за оръжие, чиито отпечатъци са по целия труп и който по някаква случайност откри мъртвеца и повика полиция.
— Да не си откачил? Защо ми е да убивам Кайл Хорнбак?
— А, мотивът — изрече Соколов с онзи противен тон, целящ да подчертае интелектуалното му превъзходство. — Липсващото звено. Драги ми Джейк, ако бях открил мотива, додето изречеш „до живот без право на помилване“, вече щяхме да стоим пред съдебните заседатели. Но май взех да налучквам, а? Свързано е със „Съкровищницата на Скалистите планини“, нали, Джейки?
— Случаят си е твой, Ейб. Сам разсъждавай.
— Дай да видим сега. Ако Кайл беше пропял, застрашаваше не само Шушумигата, нали? Ами адвокатът на компанията? Какво ще речеш, мистър юрисконсулт и секретар-ковчежник? Да се обзаложим ли, че мотивът е заровен при всичкото онова измислено злато из Дивия запад?
И той насочи насреща ми проклетия бастун.
— Ейб, бъди готов да се отбраняваш с това чудо. Инак може да ти го завра в тесния задник.
Соколов само ме изгледа свирепо, но детективът изръмжа и се надигна от стола.
— Хайде, без грубости. Какви са тия заплахи срещу щатския прокурор?
— Няма нищо, майоре — рече Соколов, очевидно доволен, че ме е ядосал. — Джейк рядко налита на бой. Дори и да налети, няма страшно. Едно време много рядко улучваше топката.
Соколов продължаваше да държи бастуна срещу гърдите ми. Личеше, че разговорът му доставя огромно удоволствие. Овладях се с усилие, а из главата ми се въртеше приятна фантазия с участието на един прокурор и парче полирано дърво.
— Разбирате ли, майоре — продължи Соколов, — сблъсквал съм се с всички възможни престъпници, описани от закона, но в крайна сметка съществуват само два вида: лукави негодници и тъпи негодници. Боя се, че това, което виждате срещу бастуна, е просто един тъп негодник.
Без да трепна, аз отговорих съвсем тихо:
— Кой край на бастуна имаш предвид, Ейб?
9.
El amor es ciego15
Силвестър Хюстън Конклин задряма пред телевизора, докато гледаше как Клинт Истууд гърми по петима злодеи в някаква закусвалня. Преди това Кип беше изгълтал двойна порция спагети с кюфтета и чаша плодов шейк. Давах му белтъчини и въглехидрати, та да понатрупа маса. Вчера пък бяхме на кафяв ориз, задушена риба и сурови зеленчуци заради целулозата. Аз готвех, той си изяждаше всичко. За награда го черпех по половин бира.
Сега клюмаше на дивана, затова го отнесох горе в гостната, усещайки топлото му телце до гърдите си. Завих го, дръпнах чаршафа до брадичката и отметнах русите кичури от челото му. Изпитвах най-благи вуйчовски, а може би и направо бащински чувства. Кип се размърда, отвори леко очи и попита:
— Ама наистина ли заплаши да натъпчеш бастун в задника на щатския прокурор?
— Признавам.
— Такъв е гадняр…
— Голям гадняр — съгласих се аз. — Да го беше видял как се перчеше с онзи бастун.