— Това да не е престъпление? — промърмори Баросо.
— … където проучвал документацията на някои от най-скъпите къщи. После мистър Хорнбак, снабден с фалшива шофьорска книжка и подправени документи за имотите, убеждавал банките, че е собственик и получавал ипотека срещу чуждо имущество. А честните граждани научавали с ужас, че върху техните домове е наложена втора и дори трета ипотека.
— Какво толкова, застрахователната компания им плащаше обезщетение — изхленчи Шушумигата. — Собствениците не пострадаха.
От другия край на нашата маса седеше Кайл Хорнбак — красив младеж, чието изящно лице прикриваше цял океан от лукавство. Той трескаво драскаше в бележника си. Ако заседателите погледнеха неговия адвокат Х. Т. Патерсън, щяха да съзрат самодоволна, едва ли не нагла усмивка. Х. Т. имаше достатъчно опит, за да знае първото правило на адвоката: никога не им позволявай да забележат страха ти.
— След малко, когато си седна — продължи Соколов, като свали очилата и стисна връхчето на носа си, — мистър Ласитър ще ви каже, че няма преки доказателства срещу неговия клиент, Луи Баросо. Ще ви каже, че всички жертви са имали работа с търговеца Кайл Хорнбак.
Много обичам противникът сам да ми подготвя заключителната реч.
— Но вие имате право да използвате своя здрав разум. Кой е бил шефът? Чие име се появява на всички фалшифицирани документи? Кой е давал нареждания на Кайл Хорнбак? Знаете кой.
Дали пък не беше кого? Все ги бъркам тия граматически тънкости.
— Луи Баросо, ето кой — обяви Соколов с гръмовен глас.
Точно тогава старинната дървена врата на съда се отвори с обичайното скърцане. Трима заседатели се озърнаха натам, трима останаха неподвижни. Един от резервните също погледна, другият не. Добре, значи половината внимаваха какво се говори. Резултат в рамките на нормалното.
Аз също се завъртях. Една висока млада жена влезе в почти празната зала и тръгна по пътеката между редовете. Седна на първи ред, в края на една от дървените скамейки.
Хосефина Ховита Баросо. Обикновено я наричах Джоу-Джоу, макар че правилното произношение би трябвало да е Хо-Хо. С нея бяхме споделяли и радости, и скърби.
— Какво търси сестра ти тук? — прошепнах аз.
Шушумигата сви рамене.
— Да ми пожелае провал. Може би и на теб. Твърде много минали работи има зад нас.
Минали работи.
Шушумигата имаше право. Колко години бяха минали откакто се срещнахме? Аз все още играех футбол, Шушумигата беше дребен букмейкър и все още не си бе американизирал името, добавяйки едно „с“ отзад, а Джоу-Джоу учеше политология във Флоридския държавен университет. Веднъж Шушумигата ме покани да посрещнем Коледа при майка му на улица Фонсека, само на две пресечки от булевард Понсе де Леон в Малката Хавана. Защо не? Само през последния сезон бях прахосал с негова помощ пет бона, без нито веднъж да заложа на мач с участието на „Делфините“. Нали знаете, падам си старомоден в морално отношение.
Сеньора Баросо печеше в задния двор цяло прасе, lechon asado, когато Хосефина Ховита мина през портичката от ковано желязо покрай градинската статуя на Дева Мария. Джоу-Джоу мъкнеше учебници и дрехи за пране в зелена войнишка торба и ме гледаше с лъскави, тъмни, безстрашни очи. Седнахме на открито край масичката за пикник и докато пиехме еспресо с плодов пай, аз я попитах иска ли да ме види на мача в неделя, а после може и да я поканя на гости. Тя не отказа.
Минали работи.
Станахме приятели, после любовници. Сега си мисля, че аз държах повече на нея, отколкото тя на мен. За нея бях просто експеримент. Твърде зряла за възрастта си, Джоу-Джоу ме насърчи да кандидатствам право, когато спортната ми кариера взе да залязва. Другите възможности бяха да открия барче или да стана дистрибутор на бира. Избрах правото, тя също. Но тръгнахме по различни пътеки. Аз винаги съм бил на страната на слабите, тъй че беше естествено да стана адвокат. Тя не прощаваше толкова лесно човешките слабости и избра прокуратурата за свой втори дом.
Хосефина Ховита Баросо бе привлекателна, умна и войнствена — изглежда, харесваше еднакво тези си три качества. Спорехме за политиката, религията, спорта и за брат й. Вечно бяхме на различни мнения, освен ако ставаше дума за достойнствата на солетите и студената бира. Тя твърдо гласуваше за републиканците и както повечето кубинци си представяше Роналд Рейгън като нещо средно между Хосе Марти и Теди Рузвелт. Аз пък винаги си го представям като полузащитник от „Нотр Дам“, а никога не съм харесвал този отбор.