— Кит Карсън Симарон — изрече Шушумигата с пълна уста. Името сякаш му доставяше удоволствие. — Нали си спомняш как би шута на Хосефина?
— Прекаляваш — рекох аз. — Просто се разделихме, това е.
— Ти я разкара. Всичко помня, нали и аз бях там. Заряза я като лош навик. Не те упреквам, имай предвид. След това беше вкисната цяла година.
— Добре де, няма да споря. Какво общо има това със Симарон?
— По-добре питай Хоси.
— Тя познава ли го? Когато Соколов спомена за Симарон, Джоу-Джоу дори не мигна.
— Е, едва ли би си признала, че без малко не стана мисис Симарон от област Питкин, щат Колорадо.
— Какво?
— Той я заряза пред олтара, или по-точно в хамбара, защото щяха да се женят в неговото ранчо. Разби й сърцето, Джейк, или по-точно щеше да го разбие, ако тя имаше такъв орган. Знаеш ли, само двама мъже съм запознал със сестра си — теб и Симарон. И от двама ви не получи нищо друго, освен болка.
— Това ми прилича на нейна приказка.
— Verdad20. Цитирам нейните думи.
— Разкажи ми за него.
— Той беше богат, но през осемдесетте години затъна чак до каубойската шапка в заеми за издирване на нефт и газ. Когато пазарът се продъни, загуби всичко, освен ранчото в Колорадо. Така или иначе, по онова време вече беше зарязал сестра ми и оттогава насам тя не е погледнала мъж.
— Значи ти си ги запознал?
— С него въртяхме бизнес — продължи Шушумигата, — докато още можеше да изтегли милиони на кредит. Той пое финансирането на подводната ми експедиция край островите. Купи екипировката, плати на водолазите, осигури рекламата. Аз бях мозъкът, той — банката.
Канех се да подхвърля някоя язвителна забележка за ума на банкера, но Шушумигата продължаваше да говори.
— Ех, мама му стара, да можеше да го видиш. Изтърси ми се на Шугарлоуф Кий с ръчно шити каубойски ботуши и десетина кила сребро по колана. По-висок е от теб и носи грамадна черна шапка с перо — с нея сигурно стърчеше доста над двата метра. Свиква той целия екипаж и почва да черпи, а парите вади от дебела пачка в ботуша.
— И Джоу-Джоу си е паднала по такъв тип? — смаях се аз.
— El amor es ciego. Любовта е сляпа, приятелю.
— Заради онази история те дадоха под съд.
— Да, но не ме осъдиха, благодарение на Кит. Той ме отърва.
— Какво стана?
Шушумигата тъжно поклати глава.
— На шелфа край Бахамските острови открихме три галеона, тъпкани догоре с монети и статуетки. Чиста стойност седем милиона след приспадане на разноските.
— Какво лошо има в това?
— Преди да почне операцията, аз взех двайсет процента от акциите, още толкова дадох на Симарон и продадох останалото.
— Пак не разбирам.
— Шейсетте процента, дето ги продадох… ами, продадох ги около четири пъти.
— Мамка му!
— Да, наложи се да дам на инвеститорите нашите дялове, а освен това Симарон покри недостига от осемстотин бона, за да не идем в затвора. — Шушумигата се разсмя, очевидно смаян от собствения си лош късмет. — Откъде да знам, че ще намерим нещо? За пръв път ми се случваше далаверата да проработи.
— Също като в „Продуцентите“ — обади се иззад мен нечий глас.
Обърнах се. На прага стоеше Кип по гащета, с подпухнала от сън физиономия.
— Зиро Мостъл организира премиерата на една пиеса и беше сигурен, че ще се провали, затова я продаде на продуцентите няколко пъти и когато дойде успехът, онези му го нашибаха.
— Не казвай „нашибаха“ — скастрих го аз.
— Точно така — подкрепи ме Шушумигата. — Казвай „начукаха“. „Шибам“ не звучи изискано, а за да успееш в бизнеса, моето момче, трябва да бъдеш изискан.
— Все тая — каза Кип. — Мостъл се издъни и рече на Джин Уайлдър: „Толкова внимавах. Подбрах калпава пиеса, калпав режисьор, калпави артисти. Къде не можах да сбъркам?“.
— Страхотно — възкликна Шушумигата. — Това момче е артист по рождение. Мога да му уредя кариерата.
Кип грабна от лавицата кутия царевични пръчици, седна зад масата и наостри уши. Ако слушаше както трябва, като нищо щеше да се научи на бизнес.
— Всъщност „Съкровищницата на Скалистите планини“ беше идея на Симарон — каза Шушумигата. — В добрите си времена той беше закупил концесии за издирване на минерали из цяло Колорадо.
— Но как смяташе да ги финансира? Нали казваш, че бил разорен.