Спокойно се завъртях към морето. Не подозирах нищо нередно. И защо ли да подозирам?
Телефонният звън ме стресна. Звучеше тъй не на място, че за момент не го разпознах. Идваше откъм ровъра на Шушумигата. Пристъпих натам и открих, че колата е отключена. Клетъчният телефон лежеше на дясната предна седалка и продължаваше да звъни упорито.
Но аз гледах нещо друго.
Голямо тъмночервено петно върху тапицерията на шофьорското място.
Горе-долу колкото чиния за салата. Все още влажно.
Дупка в предното стъкло и мрежа от пукнатини около нея.
От Шушумигата нито следа.
А телефонът, звънеше. Вдигнах го, налучках бутона за включване и изрекох задавено:
— Ало.
— Кой е? — запита странно познат мъжки глас.
— Шушумига, ти ли си?
— Не. Кой говори?
Изведнъж се сетих. Нямах представа какво да му кажа, затова млъкнах.
— Джейк — каза той. — Джейк Ласитър, ти ли си? По дяволите, какво…
Изключих телефона.
Защо го направих? Защо изведнъж се почувствах виновен, че съм тук и защо избърсах отпечатъците си от телефона? Не бях убил никого. Дори мъртвец нямаше, или във всеки случай не виждах труп. Шушумигата сигурно щеше след миг да излезе от горичката.
Хайде, Шушумига. Къде си, мътните да те вземат?
Докоснах червеното петно. Още беше влажно. Избърсах ръка в седалката, но само успях да размажа кръвта. Отворих жабката. Вътре нямаше нищо.
Тъкмо мислех да си плюя на петите, когато ме стресна нов звук.
Вой на сирени. Вече бях с единия крак извън ровъра, когато три полицейски коли с мигащи лампи изскочиха на плажа, разпръсквайки облаци пясък. Те заковаха наоколо и вече нито виждах шарените платна в морето, нито чувах как плющят от вятъра.
На Ейб Соколов му трябваха около двайсет минути, за да пристигне. По това време камионетката на криминалистите вече беше паркирана под дърветата и един шкембест полицай правеше гипсови отливки от следите на ровъра. Когато свърши, той отнесе черната си чанта обратно в камионетката и се зае да събира проби от кръвта, да ръси прах за отпечатъци и да издирва кой знае какво с помощта на пинсети и четчица. Вече беше изследвал колата ми с мое разрешение, тъй като никак не ми се чакаше, докато донесат заповед. Две униформени ченгета се опитваха да разпитат сърфистите, но повечето от тях не искаха да излизат. Духне ли хубав вятър, нито акули, нито убийства могат да пропъдят истинския спортист от морето.
Аз седях под един бор, чиито клони се полюшваха леко от бриза. Наоколо три ченгета ме обсипваха с въпроси, на които не бих отговорил, дори и да можех. Те обаче почтително се отдръпнаха настрани, когато негово величество прокурорът слезе от служебния „Крайслер“.
— Къде е той, по дяволите? — попита Ейб Соколов.
Аз продължих да седя, облегнал гръб на дънера. Ейб ме погледна отвисоко. Извън съдебната зала изглеждаше блед и болнав.
— Кой? — отвърнах аз.
— Не ми се прави на ударен, Джейк. За твоя скапан клиент говоря.
— Кой от всичките? — попитах аз и си помислих, че тая сценка сме я разигравали два-три пъти.
— Почвам да губя търпение. Защо си дошъл тук?
— Чаках Баросо, или май беше Годо.
— Какво търсеше в колата му?
Исках да стана, за да не стърчи тъй досадно над мен, но продължих да седя със сгънати колене. Късах игличките от едно борово клонче и в главата ми детско гласче тананикаше: „обича ме, не ме обича“.
— Не трябваше ли да ми кажеш, че имам правото на адвокат и дори да ми осигуриш такъв, ако не мога да му платя? А едва ли ще мога, ако взима хонорари колкото мен.
— Защо изключи телефона, Джейк? Знаеше, че съм аз, нали? Защо направи такава глупост?
Тая игра и аз я знаех.
— Ами ти защо се обаждаше?
— Някакъв непознат мъж се обадил на секретарката ми, дал й този номер и казал да позвъня, ако искам да разкрия случая Хорнбак.
— И с мен е същото. Шушумигата се обадил на Синди да дойда тук. Поне тя смяташе, че е Шушумигата.
Соколов ме изгледа скептично.
— Тъй смятала, а?
— Обади й се да я питаш. — Соколов продължаваше да ме гледа така, сякаш очакваше начаса да си призная цял куп простъпки и злодеяния. — Не виждаш ли, Ейб, някой иска да ме накисне. Някой искаше да съм тук, за да изглежда, че аз съм убил Шушумигата.