Този път Соколов се ухили победоносно: спипах те!
— Че кой е споменал за убийство?
— Я стига, Ейб, недей да ми въртиш полицейски номера.
— Никакви номера не въртя, Джейк. Сериозен съм, убийствено сериозен. Искаш ли да ни кажеш нещо за някакъв труп?
Той се озърна към гората. Представих си купчина клони и отдолу — трупът на Шушумигата, стиснал между вкочанените пръсти моя визитна картичка.
— Както вече казах, дойдох да се срещна с Шушумигата! Чаках около десет минути. Телефонът иззвъня. Отидох да отговоря, видях кръвта, чух твоя глас, сепнах се и изключих. Не знам защо, просто го направих.
— Аха…
— Истина е. Слушай, Шушумигата се спотайва, защото го е страх. Мисли си, че някой иска да го убие. Може и да е прав, но този някой не съм аз.
— Аха…
— Стига, Ейб, сам виждаш, че всичко е нагласено. Някой искаше да съм тук. Някой се обади на теб, някой повика ченгетата. Не разбираш ли какво става? Аз нямам мотив да убивам Шушумигата.
В момента вършех точно това, което най-строго съм забранил на клиентите — дрънках каквото ми хрумне. Но това бе разбираемо. В момента бях едновременно клиент и адвокат. И не се знаеше кой от двамата е по-тъп.
— Може просто да са го ограбили — продължавах аз в същия дух. — Може би сега лежи нейде в храстите. И кръвта може да не е негова.
— О, бас държа, че е негова. Залагам три срещу едно, че е от нулева група. Колкото до твоя мотив, той е свързан с Хорнбак и тайнствените ви машинации на запад.
— Глупости, Ейб. Шушумигата просто е използвал моето име. Защо не потърсиш онзи тип, Симарон? — Станах и изтърсих пясъка от панталоните си. — А сега, ако нямаш други въпроси, смятам да си вървя. Някой ден пак ще ме видиш в съда, Ейб.
— Като адвокат или като обвиняем? — попита Ейб Соколов.
11.
Златото не гние
Макар че отгоре имаше надпис „Влизането забранено“, портата висеше широко разтворена. Без да намалявам скоростта, аз запраших по черния път, който се виеше между дърветата. Хосефина Баросо живееше в надзирателската къщичка на някогашна плантация за тропически плодове край Олд Кътлър Роуд. Мястото бе изоставено от години и сега край фиданките — личи, флоридски лимони, суринамски вишни и саподили — избуяваха плевели. Около къщичката растяха дребни, съсухрени мангови дръвчета; земята беше отрупана с гниещи плодове и из въздуха се носеше противният сладникав мирис на разложение.
Следобедът преваляше и на запад над Евърглейдс се събираха сиви буреносни облаци, предвещаващи поредния пороен дъжд. Спрях пред къщата и тръгнах към стъпалата. Вехтата сграда имаше стени от чамови дъски и скосен тенекиен покрив с водостоци, над който стърчеше висок тухлен комин. Откъм сенчестата северна страна се гушеше малка веранда, защитена с мрежа от нашествията на комари, плодови мушици и всевъзможни други гадинки. На предния вход също имаше мрежеста рамка, затворена отвътре с кукичка, а зад нея — тежка дървена врата.
Почуках. След малко тежката врата се отвори и Джоу-Джоу Баросо застана на прага.
— Трябва да поговорим — казах аз през мрежата, която хвърляше ситни квадратчета по лицето й.
Тя мълчаливо вдигна кукичката, отдръпна се и ме пусна да вляза. Стаичката беше прохладна и тиха, обзаведена в меки кафеникави тонове. Джоу-Джоу ми кимна към дивана с тапицерия от хаитянско платно. Спогледахме се и всеки от нас разпозна спомена в очите на другия. Помнех дивана още от първия й апартамент преди много години. На него лежахме в мрака и си шепнехме до късно през нощта. Закачахме се, играехме и се любехме, преплели ръце и крака. А сега избелелите снимки от миналото пак оживяваха.
Джоу-Джоу първа извърна очи и ме попита дали искам лимонада. Да, казах аз и си спомних, че я правеше убийствено кисела, със съвсем малко захар. Тя изчезна в кухнята — висока, мургава, боса красавица по бели памучни шорти и оранжева плажна блузка. След малко се върна с две чаши и кана лимонада върху поднос.
— Може би нещо е сполетяло брат ти — казах аз.
— Знам. Ейб ми се обади.
— Засега не са намерили труп. Искам да кажа, че не се знае…
Тя наля лимонада, подаде ми едната чаша и седна на другия край на дивана с подвити крака.
— Отишъл си е. Усещам го, Джейк, усещам как из мен се разлива пустота.
В гласа й звучеше скръб. Изгледах я с леко недоумение.
— Той все пак ми е брат, el es mi unica familia22.