Тя замълча и двамата се унесохме в спомени за брат й.
— Знаеш, че никога не бих сторил зло на Шушумигата — казах аз. Прозвуча по-скоро като въпрос.
— Естествено, Джейк. Казах го и на Ейб, но засега ти си единственият заподозрян. Ейб разсъждава като ченге. По-добре погрешна следа, отколкото никаква.
Какво я прихващаше? Изведнъж се дистанцираше от Соколов, демонстрираше обич към Шушумигата и вяра в мен.
— Как ми се иска да беше тръгнало по другояче — добави тя. — Между мен, Луис и теб. Как ми се иска да можех да върна времето.
В очите й заблестяха сълзи. Това изглеждаше просто невероятно за нея, или поне за онази Джоу-Джоу Баросо, с която се сблъсквах през последните десет години. Откога не я бях виждал да проявява други чувства, освен пълно безразличие с епизодични изблици на враждебност?
— Помъчих се да променя света, опитах да променя теб, но не успях нито в едното, нито в другото — каза тя.
— Напомняш ми един заместник треньор, който искаше да ме изтегли назад в защитата, макар че изобщо не ставах за тая работа.
— Не те упреквам, че ме изостави. Вече не.
— Навремето ме нарече маниакален страхливец, склонен към бягство от отговорност.
— Бях ужасна. Между нас имаше нещо истинско.
Наистина ли?
Не знаех, защото винаги късах и бягах, щом почнеше да става истинско. Истинско означаваше ипотека, пенсионни вноски, ранно ставане сутрин за работа и вечерни срещи в комитета за разкрасяване на квартала. Истинското беше за баламите, не за юначага като мен, който знае как да се справи с всеки противников нападател.
Като си помисля сега, онова време бе тъй малко късче от нашия живот, а камерата на спомените показва миналото в розова светлина. Дните бяха слънчеви, ветровете прохладни, една млада жена ме обичаше и бъдещето сякаш нямаше граници. Веднъж закотвихме платноходката край Елиът Кий и си поделихме бутилка вино. Спомнях си плясъка на водата около корпуса и соления аромат на въздуха. Спомнях си как Джоу-Джоу каза, че ме обича. Защо не излезе нищо?
— Разминавахме се — казах аз. — Целите ни винаги бяха различни, или просто аз нямах такива.
— Ти имаше скрити заложби, Джейк.
— Баба винаги казва, че няма да доживее докато ги разкрия.
Зад прозорците притъмняваше. В далечината тътнеха първите гръмотевици. Джоу-Джоу потръпна от техния звук.
— Исках да посегнеш към звездите, а ти…
— Не посмях да поема паса — довърших аз.
Тя се премести по-близо до мен, съкращавайки разстоянието както във времето, така и в пространството.
— Ти ме обичаше, Джейк, знам това. Но дойдеше ли време да го покажеш, нещо в теб се стягаше. Може би си се страхувал, че ако обичаш твърде много и ми го кажеш, отново ще бъдеш наранен, както при загубата на майка си и баща си.
Може и да имаше право. Не знам. Винаги съм смятал самоанализа за болезнен, а анализа от страна на външен човек — направо за непоносим.
— Защо ме напусна? — попита тя.
Замислих се. Наистина се замислих. Беше много мъчително. Но все пак гледах лицето й в редките проблясъци на светкавици и се мъчех да си припомня.
След малко казах:
— Бях глупак. Мислех като недорасло хлапе. Ти беше права за мен, а аз не обичах да чувам истината.
— О, Джейк! — ахна тя и с грациозно женско движение се озова в прегръдките ми.
Не помня как се обърнах към нея. Не помня как я обгърнах с ръце, но изведнъж открих, че я притискам до себе си, притискам лице към шията й. След малко усетих една топла сълза да плъзва от нейната буза по моята.
Сетне всичко бе както някога… но дали не се лъжех? Можеше ли да е същото, след като и двамата бяхме изминали толкова дълъг път? Нейният дъх бе топъл и нежен, докато аз я целувах, обхванал главата й с длани. Джоу-Джоу разтвори сочните си устни и пак се целунахме. Тя потри лице в моето като гальовна котка, ухапа ме по ухото, после зарови пръсти в косата ми. След миг шортите и блузката отхвръкнаха настрани и всичко бе тъй познато. Нима наистина бяха минали толкова много години?
Пъргавите й пръсти разкопчаха ризата ми, плъзнаха по гърдите, описвайки осморки с връхчетата на ноктите. После Джоу-Джоу разкопча и панталона, а аз изритах обувките настрани, докато тя дърпаше колана. Ръцете ми обикаляха по извивките на нейното тяло, а тя шепнеше нещо на испански.
Мълния озари небето и гръмотевицата разтърси стъклата. Разменихме местата си на дивана и тя се озова отгоре. Останалото бе неясна вихрушка от устни и длани, нейните натежали гърди и горещи бедра. Отново се преобърнахме и този път аз бях отгоре, а телата ни се притискаха плътно едно до друго. Когато тя заговори, думите прозвучаха глухо и гърлено.