— Никой?
— Е, не съвсем. Още преди да навърши двайсет години, Сими намерил съкровище от златни монети. С тия пари започнал бизнеса си.
— Еха-а!
— Двайсетдоларови златни монети, сечени в Сан Франциско. Около три хиляди парчета, днешната им цена е милион и половина. А дори не ги и търсел. Бил спрял на бивак нейде из Дяволската планина в Колорадо. Тогава не знаел, но по ония места се носела легенда, че около 1870 година една банда обрала правителствен влак. Докато бягали от потерята, разбойниците заровили плячката си под висок смърч. Белязали дървото, като забили в дънера дълъг нож. След като минала зимата, напролет се върнали да намерят мястото, но не успели. В края на краищата из онази гора е имало поне петдесет хиляди съвсем еднакви дървета. Дошло лятото, а те все още търсели. После по време на гръмотевична буря пламнал горски пожар и повечето дървета изгорели до корените.
— А какво станало със златото?
— Стотина години по-късно Сими тръгнал да обикаля на лов из планините. Разказва, че както забивал колчета за палатката, се натъкнал на прогнила кожена чанта, почти изровена от дъждовете. Това му е хубавото на златото, че не гние. След като ги излъскал, монетите станали като новички и Сими натрупал първото си богатство.
— Нищо чудно, че вярва в съкровища.
— По-голяма беда не би могла да го сполети. Щом веднъж опитал вкуса на съкровището, станал истински маниак. Миньорската работа го увличала още от детство, но през следващите двайсет години не мислел за златни залежи, а само за заровено злато.
— А ти не вярваш в съкровища.
— Виж какво, чела съм това-онова. Сими е събрал в личната си библиотека почти всички писания за съкровища из Запада. Преди четиристотин години Коронадо потеглил от Мексико с петстотин конквистадори и хиляда индианци да дири Седемте града на Сибола. Открили само едно прашно село в днешно Ню Мексико, където шепа индианци отглеждали царевица. После някакъв индиански водач разказал на Коронадо за приказния град Куивера, където улиците били покрити със злато, а по стените на мраморния дворец висели златни камбани и кралските канута имали златни гнезда за греблата.
— Май в целия разказ ключовата дума е злато.
— Именно. То подлудява хората. Индианецът казал на Коронадо, че само трябва да поведе хората си на юг. Естествено, човечецът просто искал Коронадо да се пръждоса от Ню Мексико, където ловял роби и демонстрирал мъжественост както всички други конквистадори. Онзи обаче се хванал на въдицата и повел своята армия с развени пера и лъскави брони. Водел и хиляда мулета, за да натовари плячката.
— Това се казва оптимизъм.
— Verdad26, или пък глупост. Така или иначе, стигнали чак до Канзас и открили само горещи, прашни равнини. Но Коронадо вярвал до сетния си ден, че нейде там има златни градове.
— И Симарон също. Това ли искаш да кажеш?
— Кой знае? Той изучава старите минни заявки и ловджийски карти като свещени писания. Купува дневници от стари западняшки родове и издирва семейни Библии с грубовати рисунки на мини и гробища. Преровил е всички вехти вестници на градчета, които вече не съществуват. Месеци наред е обикалял музеите и има стотици бележници, пълни с чертежи. Не иска да си признае, че гони празни легенди. Смята, че ако само една от двайсет истории излезе вярна, пак си струва да ги проучва.
— Значи вярва в „Съкровищницата на Скалистите планини“? За Симарон това не е измама.
— Както и да се обърнат нещата, Сими печели. Той притежава всички тия концесии и освен тях комай само ранчото му е останало. Безсмислено е да добиват злато, което няма да си покрие разноските. Но могат да създадат компания с парите на разни наивници, да взимат възнаграждения като управители и консултанти, а картите на Сими да продадат на компанията, като сами определят цената. Ако открият La Caverna de Oro или Мраморната планина, всички ще бъдат щастливи. Ако ли не, Шушумигата и Сими пак печелят. За разлика от Коронадо просто няма как да загубят.
Сънувах конквистадори с тежки брони и пера по шлемовете, когато изведнъж се събудих, без сам да знам защо. До мен Джоу-Джоу дишаше дълбоко и топлият й дъх свистеше съвсем тихичко. Отвън долиташе нощната музика на щурците, а високо в небето самотен самолет отиваше към летището. Погледнах часовника и видях как 3:13 магически се превръща в 3:14.