Преди да заспим бях позвънил на вярната секретарка Синди да я попитам дали ще остане да наглежда Кип и през нощта. Тя взе да хленчи, че имала среща с Доти в някакъв бар на Саут Бийч. Заръчах й да вземе и Кип, но непременно да го върне до един след полунощ, защото му бях разрешил да гледа „Убийците“ с Бърт Ланкастър по класическия канал. Това се казва грижовен вуйчо, нали?
Сега бях буден. Уилям Конрад отдавна бе видял сметката на Бърт Ланкастър, а аз се надявах Кип вече да е заспал и Синди да спи сама.
Позачудих се какво ме е събудило. Нямах проблеми с храносмилането, макар че бях излапал три порции пикадильо, сготвени от Джоу-Джоу. Между нас казано, готвенето не й е в кръвта. Беше пресушила каймата, а стафидите бяха направо подгизнали. Имаше и плодова пита, но с нея всичко беше наред, защото идваше от местната сладкарница.
После си спомних защо съм се събудил. Напомни ми го скърцането на чамовия под.
В къщата имаше още някой, освен нас двамата.
В дълбините на съня бях чул звук и сега го чувах отново. Дали не се лъжех? Старите къщи са пълни със странни звуци. Тръбите бръмчат, стените пукат, подовете…
Скърцат.
Отново същият звук. По-силен ли беше, или само така ми се струваше?
Надигнах се от леглото и босите ми крака докоснаха хладния под. Бях чисто гол и за бойните части от тялото — ръце, крака, китки и ходила — не беше особено вдъхновяващо, че една друга телесна част също е открита и уязвима. Опитах се да пристъпя беззвучно, но не успях. Дъската под мен поддаде с пукот, който ми се стори оглушителен, но всъщност навярно бе съвсем тих.
Спрях и пак се ослушах.
Тишина.
Нарушавана само от мен. Дишах като стар парен локомотив. Сърцето ми бе хукнало на маратон.
Пристъпих на пръсти към затворената врата на спалнята. Изпод нея не прозираше светлина. Нощното небе се беше изчистило и през прозореца нахлуваше лунно сияние, което хвърляше сянката ми по пода и част от вратата. Направих още една крачка, чух шум от другата страна…
Отхвръкнах назад.
Не по своя воля. Ненадейно вратата се отвори, блъсна рамото ми и ме отхвърли към прозореца. Закачих с коляно тоалетната масичка и преди да си възвърна равновесието, някаква наковалня се стовари отстрани на главата ми, точно над дясното ухо. Добре де, не беше наковалня, а само юмрук, но корав като желязо и ударът ме повали на пода.
Изкрещях нещо неразбираемо и Джоу-Джоу се събуди с писък. Опитах да се изправя, но нечие коляно мина на косъм от брадата ми и ме улучи по рамото. Не причини сериозни щети, само дето пак се проснах по гръб.
Скочих от пода, усещайки как адреналинът кипва из тялото ми. Преди да замахна, врагът атакува с ляво кроше. Отбих с лакът и той веднага нанесе десен удар. Събрах ръце пред лицето си и преминах в глуха защита. Юмруците му валяха като бетонни блокчета по ръцете и лактите ми, а аз все още не бях успял да замахна поне веднъж.
Отстъпих крачка назад и понечих да го ударя. Само че той стори същото и ръката му се оказа по-дълга. Два леви удара ме улучиха право в лицето. Дебнех за пробив в защитата му, но за разлика от повечето побоища, в който съм участвал, противникът беше по-едър и по-силен от мен. Подозирах, че може и да ме надбяга.
Финтирах с лява ръка, замахнах отгоре с дясната и го улучих странично в носа. Чух как хрущялът се смачка и насреща ми пръсна кървав фонтан. Сега очите му трябваше да са затворени и просълзени. Хвърлих се напред, забих глава в гърдите му и рязко я вдигнах нагоре. Чух как челюстта му изщрака и с надежда помислих, че може да съм я строшил. От гърлото на противника излетя задавено хъркане.
Отстъпих назад и отново замахнах към челюстта му, този път с дълго ляво кроше. Вложих цялата си сила, но не бях достатъчно бърз. Типично за мен.
Той отскочи наляво и преди да разбера какво става, заби юмрук в слънчевия ми възел. Прегънах се, паднах на пода и широко отворих уста, но не можех да си поема въздух. Докато онзи надигаше крак да ме ритне, аз се претърколих към него. Кракът беше обут в заострен каубойски ботуш, който леко блестеше под лунната светлина. Върхът на ботуша се плъзна по темето ми, а подметката ме удари в челото. С цялата си тежест приковах другия крак към пода. Продължих да се търкалям с надеждата да обтегна коляното му и да разкъсам сухожилията като преварени спагети. И сигурно щеше да стане, само че тоя тип имаше волски крака.
Аз тежа точно сто килограма, но така и не успях да го разклатя. Останах да лежа пред краката му. Той сплете юмруци, стовари ги с всичка сила върху тила ми и аз изведнъж зърнах Млечния път, сред който особено ярко блестяха Орион и Бетелгейзе. Посегнах през ослепителната светлина да си пробия път към съседната галактика, но останах да вися в пространството. Опитах се да сграбча врага зад коленете и да го поваля, само че нямах сили да се преборя и с малко котенце.