— Искаш ли да си поделим една бира, вуйчо Джейк? — попита той в един от периодите ми на просветление.
Заедно с него в спалнята нахлу ароматът на току-що доставена пица. Помислих си, че е доста самостоятелно момче. Оставени без надзор, децата намират начин да се справят. Знам го от собствен опит.
Поклатих глава и от усилието ме налегна ужасно главоболие, което пулсираше в такт със сърцето ми. Кип пристъпи до мен и положи длан върху челото ми. Сам не зная защо, но се просълзих, сетне пак потънах в съня.
— Приличаш на жив труп. — Щорите се вдигнаха с отвратително тракане и в спалнята нахлу ярка слънчева светлина. — Божичко-о-о, на светло изглеждаш още по-зле.
С усилие открехнах очи, взрях се срещу блясъка и зърнах над себе си силуета на баба Ласитър.
— Добро утро и на теб, Флорънс Найтингейл — рекох аз.
Баба зацъка неодобрително и се зае да разтребва стаята, като започна от няколко съвършено чисти тениски, разхвърляни по пода. Преподреди колекцията от сувенирни пепелници с емблемата на „Делфините“ и плъзна пръст по прашния скрин, оставяйки дълга чиста черта.
— Донесох ти малко скоросмъртница — каза тя и сложи върху леглото кошница за пикник. Отвътре измъкна буркан, пълен с течност, която ставаше и за ракетно гориво. — Пийнеш ли, няма да остане и помен от болката.
— Един припадък върши същата работа — отвърнах аз.
Отпих една глътка и направих гримаса. Баба слезе в кухнята. Около пладне се върна с паничка гореща мидена чорба и малко рибно филе, задушено с лимон и кокосово мляко. Хапнах, после пак заспах, след като баба ми каза, че смята да подстриже Кип, тъй като аз явно не съм се сетил.
Късно следобед още двама посетители се вмъкнаха в моята тясна спалня. Единият идваше тук за пръв път. И двамата бяха с тъмносини костюми, но на дамата й стоеше по-добре.
— Здрасти, Джоу-Джоу — рекох аз. — Ейб, какво те води насам? Да не дириш още един труп у дома?
— Не, но като те видях, помислих, че съм го намерил.
В този момент Кип провря през открехнатата врата обектива на камерата.
— Казах му на тоя, че не може да влиза без съдебно нареждане, но баба рече да го пусна. Добре ли постъпих, вуйчо Джейк?
— Добре си постъпил, момко — отвърнах аз, опитвайки да имитирам гласа на Джон Кагни, — но другия път гледай да му натъпчеш търбуха с олово.
Кип отпусна камерата, намигна ми и се прицели с пръст в Ейб Соколов, който изглеждаше потресен от моите престъпни съвети. Джоу-Джоу пристъпи до леглото, наведе се и целуна голямото червеникаво петно на челото ми. Кип също влезе, застана в ъгъла и започна да снима кадри за документалния филм „Вуйчо ми като боксова круша“.
— Донесох ти нещо — каза Соколов и метна на леглото до мен книжна торба.
Още преди да я отворя, усетих миризмата на чеснови хлебчета.
— Благодаря, Ейб. По-добре хлебчета, отколкото призовки. Сигурно вече ми вярваш.
— За кое?
Че не съм убил нито Хорнбак, нито Шушумигата. Бил е онзи смахнат каубой. Опита се да убие и мен, или поне заплаши да ме убие.
Соколов бръкна в торбата, извади едно хлебче и го захапа.
— Не се връзва. Ако Симарон беше убил Шушумигата, защо ще те пита за него?
Стрелнах поглед към Джоу-Джоу.
— Извинявай, Джейк. Дадох показания. Наложи се да разкажа на Ейб какво каза Сими.
Пак се обърнах към Соколов.
— Не знам защо ме попита. Може и да не е логично, но погледни фактите. В „Съкровищницата на Скалистите планини“ участват четирима. Единият е мъртъв, другият изчезна и предполагаме, че е мъртъв, а третият току-що беше пребит от четвъртия. Хайде, Ейб, и без да си Шерлок Холмс ще разбереш…
— Може да си прав, може и да не си. Знаеш много добре, че когато си имаш работа с косвени доказателства, трябва да отхвърлиш всяка възможност за друго тълкуване. Откъде да знам, че ти и Симарон не се борите за надмощие в онази компания? Може би Хорнбак се е съюзил със Симарон и ти си му видял сметката, а Шушумигата е подкрепил теб и Симарон го е очистил. Или обратното, или още стотици варианти, за които още не съм помислил.
— Ейб, не се боря за надмощие с онзи каубой. Изобщо не знаех за него. Не съм молил да ме впишат в компанията. Въвлякоха ме насила.