Когато реши, държавата може да употреби страховита мощ и в момента го правеше, за да ме стресне. По телефона не смеех да кажа на клиентите нищо друго, освен да им напомня колко голямо значение имат честните свидетелски показания.
Дори когато идваха в кабинета ми, пак се тревожех, че може да носят микрофони. Една изтървана дума много лесно се превръща в насърчаване на лъжесвидетелство или възпрепятстване на правосъдието.
Ето защо бях избухлив, подозрителен или, както би казал Кип, вкиснат. Но най-често просто не можех да се съсредоточа. Отгоре на всичко вече цяла седмица не успявах да се свържа по телефона с Джоу-Джоу Баросо. Когато звънях в прокуратурата, отговаряше ми телефонният секретар. Домашният й номер изобщо не отговаряше.
Обзет от внезапно вдъхновение, поръчах на Синди да се обади в „Маями Хералд“ под името Хосефина Ховита Баросо и да попита защо не й доставят вестника. Защото преди три дни сте подали молба да замразим абонамента за неопределено време, отговори дежурният по разпространението.
Добре де, всеки има право да не чете вестници. Или да напусне града.
Може да беше заминала на кратка почивка. Какво ми влизаше в работата? Не е длъжна да ме уведомява за всичко, само защото съм спал една нощ при нея.
Повтарях си всички тези неща. После помолих Синди да изтича до съда и да прегледа данъците за недвижими имоти. Тя прие неохотно, защото имаше час при фризьорката — искаше да си боядиса косата в стоманеносиньо. Все пак отиде и се върна със сведения за бившата овощна градина от сто и осем декара край Олд Кътлър Роуд, регистрирана като парцел за строителство, макар че единствената сграда на целия терен е надзирателската къщурка. Според компютрите собственик беше някой си К. К. Симарон от градчето Базалт, щат Колорадо.
Охо!
Значи юначагата беше неин хазаин.
И бивш любовник.
Желаещ да си я върне.
А тя бе заминала неизвестно къде.
Напуснах службата и свалих гюрука на стария олдсмобил. Късното следобедно слънце грееше ослепително от безоблачното небе, а вятърът сякаш вееше откъм пещ, пълна с отровни изпарения. Подкарах по шосе номер едно към Лежьон, после завих наляво, отминах Коледния парк, заобиколих статуята на Босоногия пощальон и навлязох в сянката на старите индийски смокини около Олд Кътлър Роуд — тясна асфалтова ивица, лъкатушеща покрай брега на Бискайския залив.
Стигнах до плантацията около шест вечерта. Заварих все същия надпис „Влизането забранено“, същите съсухрени дръвчета, същите гниещи плодове и същата къщичка, само че този път притъмняла и пуста.
Заобиколих и опитах да вляза откъм задната веранда. Заключено. Проверих всички прозорци. Пак ударих на камък. Мрежестата врата отпред беше затворена с кукичката — отвътре.
Странно.
Това можеше да се направи само ако в къщата имаше човек. Иначе мрежестата врата щеше да остане отключена.
Най-напред ме обзе ужас. Изведнъж си спомних смъртта на Кайл Хорнбак, изчезването на Шушумигата, нападението на Симарон.
Десетки зловещи мисли прелитаха из главата ми. Вътре навярно лежеше смазаното, окървавено тяло на Джоу-Джоу. Какъв глупак бях. Не я защитих от Симарон и сега ме изпълваха едновременно ужас, скръб и вина.
Дръпнах рамката с всичка сила и кукичката се изтръгна от мекото дърво. Ръката ми още беше в гипс, но на рамото нищо му нямаше, ако не се броят старите белези. С три удара изкъртих вратата от пантите.
Вътре беше горещо, задушно и тихо, само една конска муха бръмчеше и се блъскаше в прозореца. Върху ракитовата масичка лежаха женски списания. На сушката над кухненската мивка имаше евтина чинийка и чашка. В малката спалня всичко беше подредено и спретнато, леглото оправено, възглавниците на място.
Естествено, нямаше никакъв труп.
Вече знаех, че задната врата е заключена. Бях проверил отвън. Погледнах през прозореца към следите от гуми в изсъхналата трева под близкото дърво. Джоу-Джоу паркираше колата си точно там. И това знаех. Само че бях забравил, или просто не се сетих преди малко. Дребна, глупава грешка, водеща към прибързани изводи. Джоу-Джоу беше излязла през задната врата, оставяйки рамката отпред заключена. Какво ми ставаше напоследък? От нерви вече не можех да разсъждавам нормално.