— Хей, Ейб, гонили са ме от игрището за грубо поведение. Защо не вземеш да споменеш и това?
— Не се шегувай.
— Не ми е до шеги. Ейб, изслушай ме. Искам да си призная. Признавам, че мразя К. К. Симарон и ако пак се срещнем, наистина ще се опитам да го размажа. Но никога не съм крал и ако не знаеш това, много ме разочароваш.
— Ти ме разочароваш много повече, Джейк. Няма да те обиждам с празни приказки, че просто си върша работата, защото никога не е било така и ти го знаеш. Ако си се изцапал, приемам го като лична обида. Приемам го като удар срещу всичко, за което се боря, а това те поставя по-долу от най-жалките отрепки. Настървил съм се срещу теб, но ще върша всичко според закона. Ако съдебният състав реши, че имаме достатъчно доказателства, ще ти предявим обвинение в убийството на Кайл Хорнбак. Може да те осъдят, може и да се отървеш. Не е моя работа да предсказвам. Колкото до Баросо, засега нямаме труп, пък и щатът може да те екзекутира само веднъж.
— Имаш ли още нещо за казване, Ейб, или да си готвя жалбата за прокурорски произвол? На маймуна ще те направя, Ейб. Ще ти съсипя кариерата, стари приятелю.
— Засега ще пренебрегна тези нападки. — Той помълча и отново чух бръмченето по линията. — Още нещо. Не напускай града. Ако те обвиним, няма да пращам полиция. Можеш да дойдеш с адвоката си и аз лично ще уредя формалностите.
Оставих слушалката на бюрото. Докато надявах сакото, продължавах да чувам тъничкия му глас:
— Джейк! Джейк, слушаш ли ме?
Винаги си държа в кабинета чанта с тоалетни принадлежности, джинси, мокасини, тениска и тренировъчен костюм. Грабнах я и хукнах към вратата.
— Джейк! — Гласът вече бе едва доловим. — Джейк, чуваш ли ме? Недей да ми въртиш калпави номера.
Аз вече не бях в кабинета.
14.
Континенталният водораздел
Грабнах Кип от заседателната зала и му казах, че заминаваме на пътешествие. От известно време той ме тормозеше да го водя в студиото на „Юнивърсъл Пикчърс“ близо до Дисни уърлд и сега предположи, че отиваме точно там. Неохотно обещах да уредим тая работа някой друг път. Докато пътувахме към аерогарата, му изнесох цяла лекция за Централна Флорида с нейните мотели, алигаторски представления, сладкарници за палачинки, сергии с раковини (предимно вносни), писти за Картинг, магазинчета за тениски и средновековни замъци от пластмаса. Ако искате, наречете ме темерут, но просто не си падам по разни изфабрикувани, стерилни „атракции“. Предпочитам да заведа хлапето на риболов.
Накрая казах на Кип къде отиваме и го посъветвах да си завърже маратонките, а той зададе първия от въпросите, с които щеше да ме отрупва през идните пет-шест часа:
— Ама защо отиваме на запад и защо не може да си взема дрехите?
— Отиваме, защото тукашният щатски прокурор смята, че съм убил някого, а пък един опасен тип там си мисли, че съм го измамил.
— Уха-а! Също като в „Север-северозапад“.
— Ъ?
— Ченгетата мислят, че Кари Грант е убил един от ООН, но всъщност го беше направил един тип, нает от Джеймс Мейсън, който се припозна в Кари Грант и…
— Кип, това не е кино.
— Знам, но от филмите се научават много неща.
— Тъй ли? Какви например?
— Ами, ако видиш селскостопански самолет да лети много ниско, веднага залягай.
— Добре, разбрах. Колкото до дрехите, ще те издокараме щом пристигнем.
Той направи гримаса.
— „Ще те издокараме“! Вуйчо Джейк, тия лафове са още от гръцко време. Вече никой не говори така.