Малко преди отклонението за магистралата ме засече червено порше с блондинка зад волана. Бибипнах й дружелюбно, а тя ми показа среден пръст.
От аерогарата позвъних на Чарли Ригс да му кажа какво смятам да правя.
— Заради момичето ли отиваш, или за да се измъкнеш от кашата? — попита той.
— Не знам — искрено отговорих аз.
Отсреща Чарли като че се позамисли. След малко в слушалката отекна характерната му кашлица.
— Плавт вероятно го е казал най-добре.
— Умее ги тия работи — съгласих се аз.
— Ubi mel ibi apes. Медът привлича пчелите.
— Разбрах те, Чарли. Да внимавам за оная пчела, дето носи ботуши четирийсет и четвърти номер.
— Така е, но се пази и от меда, приятелю.
Полетът до Денвър мина без произшествия, ако не се брои как ме изгледа стюардесата, когато Кип я попита дали нямат холандска бира вместо тая бутилирана пикня, дето ни я пробутват за минерална вода от Скалистите планини. Мислено си напомних да внимавам какво дрънкам пред хлапето, а евентуално и да потърся съвет от баба, която сигурно щеше да се изхили и да ни черпи по едно домашно уиски.
Опитах се да поспя, но след неотдавнашното сваляне на гипса ръката често ме наболяваше, а сега болката се засили — може би от пониженото налягане, или пък от усилията за отваряне на няколко малки шишенца с името на мистър Джак Даниелс върху етикетите.
На летището в Денвър ядохме сладолед и купих на Кип памучна фланела в тон с яркожълтите шорти и оранжевите маратонки. Наехме спортен „Мустанг“, свалихме гюрука и подкарахме на запад по шосе 70. Лятното слънце напичаше по-силно, отколкото в Маями.
— Къде е снегът? — попита Кип.
— Ей там — отговорих аз и посочих към хоризонта, зад който се криеха планините.
Разказах му каквото знаех за Колорадо, тоест не твърде много. Точно преди да се оттегля от професионалния футбол (звучи по-добре, отколкото да кажа, че ме изритаха, без колегите да забележат), бях се сприятелил с трима защитници от тукашния „Пакърс“. Те все ме канеха да отида на ски след края на сезона. Когато най-сетне се съгласих, открих, че скиорството много прилича на уиндсърфинга — комбинация от изящен стил и безразсъдство, макар че първото все не ми достига.
След това с момчетата всяка година се събирахме през януари, най-често по време на футболните финали, за да забравим, че не сме там. Викахме още неколцина приятели от „Викингите“ и „Мечките“, наемахме две-три съседни хижички в Аспен, Крестед Бют, Вейл или Телурид и по цял ден карахме ски, а нощем пиехме бърбън и играехме покер. Един от нашите в крайна сметка стана шампион — по футбол, не по ски — и всички се събрахме да отбележим събитието в Кантън, щат Охайо. Всички се наквасихме здравата, най-вече виновникът за тържеството, и това навярно обяснява вълнуващата му реч, която започна така: „Искам да благодаря на всички виновници за моето арестуване“.
Едва ли бяхме най-добрите скиори — всички имахме купища травми, както и лошия навик да се дуелираме с щеки по пътя надолу. Носехме скъсани джинси и разнокалибрени ръкавици, вместо скиорски маски си надявахме дамски чорапи и шашкахме всичко живо с пуловерите, по които бяха изписани разни мъдри сентенции — например „Кой пръдна?“ или „Скиори, да ме цунете отзад“.
Невинаги спазвахме етикета по склоновете или из кафенетата, чайните и лъскавите ресторанти с дървена ламперия и пълзящи папрати. Радваха ни се горе-долу колкото на затопляне по Коледа. Вярно, нито веднъж не ни арестуваха, макар че си го заслужавахме. С жените никак не ни вървеше, особено из по-изисканите места като Аспен, където редовно употребяват израза „apres30 ските“. Колкото пъти го чувах, все ми се искаше да изтърся нещо от рода на „Apres ските отивам да се издрискам“.
Никога не бях идвал тук през лятото и никога не бях гонил жена по тия места. Замислих се какво точно правя. Съдебният състав сигурно вече се беше събрал да подпише обвинение срещу мен. Чарли имаше право, бях дошъл заради Джоу-Джоу. Но идвах и заради себе си.
Гледах с присвити очи срещу залязващото слънце. Захладняваше. Отминахме Вейл и завихме по шосе 24 към градчето Лидвил, известно с някогашните си сребърни мини. Кип беше заспал и аз го събудих да види върховете Елбърт и Масив, високи над четири километра. Вместо благодарност той изсумтя и пак се сгуши с глава върху скута ми.
Продължихме на юг покрай Арканзас Ривър, после в Туин Лейкс свихме надясно и взехме да се изкачваме по тясното шосе 92 към прохода Индипендънс. Стана доста студено. Вдигнах гюрука, Кип се събуди и зачете туристическата брошура, която бяхме взели от една бензиностанция. Лъкатушехме по планинския път, на най-острите завои едва лазехме, а далече под нас се разстилаше мрачна долина.