— Първите златотърсачи минавали зиме през този проход с магарета — осведоми ме Кип, продължавайки да чете в гаснещата светлина. — Преодолявали десетметрови преспи. — Той се озърна настрани. — Ха, тук има сняг! Спри колата!
Спрях и Кип изхвръкна навън. Падаше мрак и вятърът виеше. По влажната почва растяха сини, червени и жълти диви цветя, а наблизо имаше ивица полуразтопен сняг, зацапан с червеникава пръст. Кип се наведе, събра пълна шепа и направи уродлива, подгизнала топка.
— Само да ме удариш с тая гадост — рекох аз, — продължаваш с магаре през прохода.
Той се прицели в един пътен знак, но не улучи.
— Никога не бях виждал сняг. Ама че смахнато нещо.
— Така си е — съгласих се аз.
Кип грабна видеокамерата от багажника и се зае да снима цветята, снега и всички скали и шубраци в околностите. После се разтреперихме и аз го отмъкнах в колата. След малко отминахме превала, обгърнат в ниски облаци. Фаровете едва прорязваха мъглата.
— Това е континенталният водораздел — обясних аз на племенника си. Току-що го бях прочел на една табела, но говорех самоуверено като стар планинар.
— Знам — каза той. — Имаше такъв филм с Джон Белуши в ролята на журналист, който обиква природата едва когато пристига тук.
Започнахме дългото спускане към следващата долина и точно тогава мъглата премина в дъжд, а след малко от небето се посипаха топчета лед, които звънко трополяха по гюрука и предния капак.
— Божичко! — ококори се Кип. — Туй пък какво е?
— Градушка, момчето ми. И то доста едра.
— Леле че ужасия!
Взех следващия завой прекалено бързо, после направих точно каквото не бива — натиснах спирачките. Задницата на мустанга плъзна към мрачната бездна край пътя. Пуснах спирачките и завъртях волана обратно. Прекалих. Отхвръкнахме към планинския склон и едва не се сблъскахме с една скала колкото къща. Пак завъртях волана и отново залитнахме към пропастта. Този път дадох газ, лекичко завъртях волана към планината и изравних курса, само че бях в лявото платно, а насреща ми някакъв джип мигаше с фаровете и надуваше клаксона. Завих още веднъж към скалата и под гумите захрущя чакъл.
В главата ми изплува една полузабравена дума. Макуа — на хавайски това означава „към планината“. Бях я научил по време на едно пътуване до Мауи. И тогава гонех жена. А как беше другата дума? Макаи — „към морето“. Караш ли по планински път, винаги избирай да си откъм макуа. По-добре да хлътнеш в канавката или да се блъснеш в скала, отколкото да хвърчиш половин километър надолу.
Преборих се с хлъзгавия път и желанието да натисна спирачките. Мустангът спря в плитката канавка и двигателят заглъхна. По колата с ужасен трясък се сипеха буци лед. Изпод капака излизаше пара. Седях с ръце върху волана и сърцето ми подскачаше чак до гърлото. После се завъртях към Кип, разчорлих русата му коса и се усмихнах насила, за да покажа, че вуйчо Джейк е овладял положението.
Дъхът ни замъгляваше предното стъкло. Влагата замръзваше и през нея едва се различаваха надвисналите отсреща планински склонове.
— Добре ли си? — попитах аз.
— Ами да.
— Нещо се умълча.
— Аха…
— Какво си мислиш, младежо?
— Нищо.
— Сигурен ли си?
— Да. Просто май…
— Хайде, Кип. Кажи ми.
— Тото, имам чувството, че вече не сме в Канзас.31
Дадох на Кип първия урок по кормуване. По време на урока аз бях нагазил до глезените в лепкава киша и се мъчех да изтласкам напред два тона метал. През това време Кип трябваше лекичко да дава газ. Само че не беше чак толкова лекичко. Задните колела се въртяха и ме обсипваха с кал. Добре поне че не му хрумна да даде заден ход.
Градушката спря и наоколо падна студена мъгла. Опитах да се избърша от калта, но тя беше навсякъде, включително и в лявото ми ухо. Починах си, след това проверих колата. Имаше няколко драскотини отдясно, но иначе беше в добра форма. След няколко минути Кип хвана цаката и с общи усилия изкарахме колата от канавката.
Когато пак се настаних зад волана, Кип ме изгледа с погнуса.