Последните ми съзнателни мисли всъщност бяха поредица от звуци.
Далечни и призрачни, те кънтяха из нащърбените ламарини на черепа ми. Светът се въртеше около изкорубена ос. Всичко изглеждаше безкрайно бавно, освен нажеженото острие на болката, прелитаща от челюстта към мозъка.
Наистина ли чух нещо през мъглата? Да, чух го: трясък, пъшкане, приглушено буф, и докато потъвах в тих, прохладен мрак, нейде над мен мъгливият образ на Шушумигата се разсмя и каза, че бъкел не разбирам от характери. Накрая гласът му заглъхна и аз потънах във вълна от върховен и непоносим ужас.
20.
До-ре-ми
В сравнение с обикновената храна затворническата кухня е точно каквото представлява военната музика спрямо нормалните мелодии.
Корави сухари, мазен бекон и тлъсти меса. Може би ги сервират с цел да предизвикат сърдечен удар и да спестят парите на данъкоплатците. Тъмничарят беше приказлив шкембест тип, който изглеждаше тъй, сякаш лапаше затворническите манджи от трийсет години насам. Освен това си падаше по футбола и когато споменах, че съм търчал подир топката, той прояви любезна почтителност и ми донесе пица и бира. После допуснах грешката да му кажа, че вече съм адвокат. Той печално поклати глава, плю на пода и заяви, че вече не се чуди какво търся в панделата.
Адвокат ли бях всъщност?
Флоридското адвокатско дружество вече разглеждаше въпроса за отнемане на правата ми.
Т. Боун Колридж беше издал нареждане да представя аргументи против настаняването на Кип в изправителен дом и след като не се появих на заседанието (както се казва, задържан в Колорадо поради неотложни обстоятелства), ме обвини в пренебрежение към съда. Между нас казано, пренебрежение е твърде мека дума за онова, което изпитвам към съдиите и съдилищата.
В Маями имах обвинителен акт за предумишленото убийство на Кайл Хорнбак, местен застрахователен агент. Да, точно така го представяха вестниците. Звучеше по-добре, отколкото мошеник, измамник, изнудвач или пладнешки обирджия. В смъртта всички биваме съдени по-милостиво. Колкото по-жестока е гибелта, толкова по-мека става преценката.
В Аспен пък бях задържан за непредумишлено убийство — или по-точно за ужасната гибел на Кит Карсън Симарон, собственик на ранчо и обществен деец, както пишеше в местния вестник.
Значи обществен деец, а? Тия тук сигурно биха нарекли Бони и Клайд „специалисти по банково дело“.
И като връх на правните ми неволи някакъв музикален клуб ме изнудваше за три компактдиска, които изобщо не бях поръчвал. На два-три пъти им писах какво точно да сторят с „Най-доброто от Джим Нейбърс“, но техният компютър упорито заплашваше да посегне — пази боже! — на банковата ми сметка.
Добре де, всеки би разбрал защо малко се бях вкиснал, докато лежах в затвора на област Питкин. Флорида и Колорадо спореха кой да ми осигури храна и квартира за идните двайсет и пет години. Впрочем, във Флорида нещата можеха да се ограничат с краткотрайно претоварване на електрическата мрежа около затвора Рейфорд. В момента претенциите на Колорадо почиваха върху старинната правна максима, че каквото докопаш, то си е деветдесет на сто твое. Ситуацията дълбоко потресе Ейб Соколов, който в типично адвокатски стил изтъкна пред местния съдия, че: а) аз съм извършил гнусното си деяние във Флорида преди да потегля за Колорадо; б) Флорида ме обвинява в далеч по-тежко престъпление; и в) Флорида първа ми е издала обвинителен акт.
Да, точно така си го каза: а-бе-ве. Адвокатите обичат да изброяват по тройки, така се създава драматично напрежение. Някои се объркват и казват а-бе-три. Аз пък понякога тананикам до-ре-ми, за да видя дали съдията ме слуша.
В момента обаче бях просто зрител със затворнически гащеризон. Седях на коравата скамейка в областния съд и ги слушах как говорят за съдебни окръзи, юрисдикция, правомощия и прахосване на съдебни ресурси.
Флорида, заяви Соколов от името на онзи велик щат.
Колорадо, отсече местният прокурор Марк Макбейн.
Флорида срещу Колорадо. Звучеше ми като футболен мач нейде в средата на първенството, преди да се заформят финалистите. Нямах нищо против да ме върнат във Флорида. В края на краищата знаех много добре, че не съм убил Хорнбак. А Симарон го бях убил. Поне така мислех, макар да нямах спомен как го гръмвам в дясното ухо и пиронът изхвръква малко над лявото, опръсквайки с кръв, костички и мозък едно чудесно английско седло, което сега фигурираше като веществено доказателство номер двайсет и три. Всъщност последното, което помнех, беше, че пистолетът не гръмна. Така мисля.