Когато се събудих в болницата, прикован за леглото, някакъв садист с бяла престилка ме ръчкаше навсякъде и ми святкаше с лампа в очите. През звънтенето в ушите си го чух да разправя за контузии, подутини в областта на черния дроб и по-дребни вътрешни наранявания, които му напомняли последствията от челен сблъсък с автомобил. През следващите двайсет и четири часа открих останалото без чужда помощ. Натъртени ребра от лявата страна, цицини по челото, синини и драскотини по лицето от ударите в стената, червени мехури от целувките на камшика плюс разнообразни контузии и охлузвания по всички останали части на тялото.
И все пак май се бях отървал по-добре от К. К. Симарон. Едно ченге, чието име така и не схванах, дойде да ме извести, че Симарон е мъртъв и каквото кажа, може да бъде използвано срещу мен. После попита искам ли адвокат. Не, по дяволите. Дори не исках да бъда адвокат.
Бях замаян и главата ужасно ме цепеше, но все пак изпитвах известна радост, че съм останал жив, затова когато местният прокурор Макбейн довтаса при мен с кафява кожена чанта в ръцете, просто не се сетих да си държа езика зад зъбите. Още щом включи касетофона и ме попита дали искам да обясня как съм разплискал мозъка на Симарон из обора, аз веднага изтърсих, че за пръв път в живота си забивам пирон както трябва. Макбейн одобрително кимна пред моята скромност и се заинтересува колко души съм убил досега. Чак тогава реших, че не е зле да си потърся адвокат или незабавно да се обявя за невменяем.
Затвор…
Ако изключим храната, не беше чак толкова зле. Имах си отделна килия — знак на почит към репутацията ми на смахнат убиец.
Не скучаех. Просто нямаше как да скучая при тая върволица от местни адвокати, жадуващи да ме защитават. Всички си имаха някакво занимание в свободното време: един беше инструктор по ски, друг — планински водач, трети се спускаше със сал по бързеите. Някаква адвокатка хвърчеше с балон, а друга не пропускаше да участва в родео. Уважавам ренесансовите мъже и жени, но в момента ми трябваше закоравял, свиреп, кръвожаден адвокат, който да не ме зареже гол и беззащитен в съда щом открият риболовния сезон.
Един ден ме навести някакъв местен тип на име Дъуит Дъгинс. Седнахме от двете страни на старата дървена маса в стаята за свиждане. Той беше нисък, спретнат мъж на около трийсет и пет години с буйна кестенява коса и старомодни кръгли очила. Тъкмо се връщаше от едно дело в област Меса — на което клиентът му се беше признал за виновен, че е убил три елена — и като всеки адвокат жадуваше да разкаже за схватката.
— Голям шум се вдигна — каза Дъгинс, дълбоко впечатлен от чудовищното деяние. — Да се чудиш и маеш, три убити елена.
— Бракониер рецидивист — мрачно допълних аз.
— Младо еленче, петгодишен мъжкар и кошута.
— Добро споразумение ли му уредихте? — попитах с надежда аз.
— Девет хиляди долара глоба и десет години затвор.
— Условно?
— Не, ефективно.
— Десет години в затвора! Че какво правите, ако някой убие човек?
— По нашия край рядко съдим убийци. За съжаление с тях процедурата е малко по-друга.
— Добре, да речем, че ви наема. Как ще се справите с моя случай?
— Холистично — каза Дъуит Дъгинс.
— Вие какво, да не сте доктор?
Той свали телените дръжки на очилата си една по една и дъхна върху стъклата.
— Цялото е нещо повече от сбора на своите части.
— Какво?
— Знаете ли, Махатма Ганди е бил холистичен адвокат. Веднъж казал, че истинската задача на адвоката е да обедини разделените страни.
— Звучи ми като оправдание за плашливите. Искам адвокат със слонска кожа и каубойски ботуши, дето да плюе в очите на обвинението.
— Може да го искате, но всъщност ви трябва самовглъбяване. Трябва да изцелите душевния си конфликт.
Дъгинс избърса очилата в червената си карирана риза, после пак ги сложи и извади пакетче дъвка без захар. Отвори го съвсем, ама съвсем бавно, създавайки впечатлението, че по тия места не се намира много работа за холистични адвокати. Лапна дъвката, грижливо сгъна станиолчето и го прибра в джоба си.