— На вторични суровини ли ще го предадете? — заинтересувах се аз.
— Сблъсъкът не решава нищо. Сигурно можех да оспоря доказателствата за убитите елени. Да разпитам горския, да докажа, че лъже и животните всъщност не са лежали в камионетката на моя клиент.
— Ама не го ли направихте?
— Каква полза от всичко това? Моят клиент можеше да излезе на свобода, но щеше ли да се справи с демоните в душата си? Разбирате ли какво говоря?
— Да, искате да се призная за виновен.
— Това ще е вашата първа стъпка към изцелението.
— А вашата първа стъпка ще е да се пръждосате, преди да са ме обвинили за второ убийство. Не, всъщност за трето.
— Мир вам — каза той с любезна усмивка и благоразумно напусна стаята.
Трепетликите люшкаха зелени вейки зад решетките на килията ми. Топки пух от тополите подхвърчаха из канавките и се слепваха на валма колкото възглавници.
Отминаха две седмици и съдията прояви местен патриотизъм, като реши първото дело да се гледа в Колорадо. Кип беше прекарал три нощи под грижите на тукашната благотворителност, додето баба пристигна, издокарана с мексиканско пончо и армейски ботуши, и взе да пустосва наред всички държавни служители в областта. Донесе ми пълна кошница гуанабани, карамболи и флоридски лимони, каза ми, че съм хванал затворнически тен и се зачуди дали няма да ме гътне рахит или скорбут. После си нае една голяма каравана в долината и заяви, че остава тук, каквото и да ни връхлети — сняг, цунами или Второ пришествие.
Адвокатите продължаваха да прииждат, а аз ги отпращах. По едно време Кип дойде с автобуса на свиждане. С раница на гърба беше същински бойскаут. Донесе ми от баба кейк с манго и лешници. Чудех се как не й е хрумнало да пъхне вътре пила.
— Много ми се иска да видя килията ти — рече Кип. — Наистина ли е гадна като на Спенсър Трейси в „Двайсет хиляди години в Синг Синг“?
— Кип, отдавна се канех да ти го кажа: почни да четеш и гледай по-малко филми.
Той измъкна от раницата омачкан вестник.
— Тъкмо прочетох това.
Беше местният вестник — вероятно мемориален брой за Кит Карсън Симарон, защото цялата първа страница разказваше за него и прадедите му. След това разказът продължаваше на трета страница. Наброих общо единайсет снимки, но най-много ми хареса Симарон на бял жребец. Беше с вехти каубойски гамаши и червена кърпа около врата; усмихваше се изпод рошавия мустак, а конят изглеждаше в прединфарктно състояние.
Текстът описваше дългата история на рода Симарон в областите Питкин и Игъл. Прадядото на Кит разработил сребърната мина Монтесума в Ашкрофт, а по-късно изкопал мините Спар и Галена в Аспен Маунтийн. Не се плашел и от най-тежката работа — сондьор, изкопчия, каруцар, секач, повдигач и забойчик. За да спести пари, сам подавал заявки и сам ги разработвал.
Намерил сребро, но скоро след това падането на цените през 1893 година му забило нож в гърба. За щастие на идните поколения от рода, старецът уважавал не само дупките, но и земята около тях. Бил закупил общо двайсет и четири хиляди декара. Синът му опитал да се заеме със земеделие, скотовъдство, а доколкото подразбрах и с пиене, тъй че следващото поколение — бащата на К. К. — загубило земята заради неплатени данъци. За К. К. останала само скромната обител около Уди Крийк.
Погледнах Кип и прочетох на глас:
— „Очевидно мистър Симарон е загинал, без да остави завещание. Досега не са предявени претенции за имуществото му, а властите нямат сведения за живи роднини. Ако такива не бъдат открити, всички имоти на Симарон, включително ранчото и концесиите, стават собственост на щата.“
— И какво? — рече Кип.
— Cui bono? Кому е изгодно? Чарли Ригс винаги задава този въпрос, когато убият някого. Само че отговорът явно не е в наследството.
Прескочих част от историята и отново зачетох на глас:
— „Макар властите да отказват коментари, добре информирани източници твърдят, че мистър Симарон е бил убит при опит да защити мис Хосефина Баросо от сексуално насилие. Мис Баросо, помощник на щатския прокурор във Флорида, гостуваше на мистър Симарон и преди няколко години двамата често посещаваха местните обществени прояви. Очаква се мис Баросо да бъде основен свидетел на обвинението. Местонахождението й в момента е по-голяма тайна дори от легендарната Мина на изгубения холандец.“
Последното вероятно бе опит за местен хумор.